Как Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам
отидоха в Долината на водните плъхове
Немеестрахотнищо беше сложил в раничката си няколко сладки и шишенце с вода, а Искамвсичкодазнам носеше кошничка с пресни малини, които сам беше набрал. Бързаха колкото беше възможно. Заобиколиха Поляната с дивите ягоди и навлязоха в най-гъстата част на Голямата гора. Тук дори и в слънчев ден беше мрачно, защото клоните на дърветата бяха толкова преплетени, че лъчите на слънцето не можеха да проникнат през тях. Благодарение на татко Мечо, пътечката беше чиста и удобна за ходене, но въпреки това те напредваха бавно, защото Искамвсичкодазнам не можеше да върви по-бързо. Двамата приятели вървяха мълчаливо.
Вече беше почти обед, а целта на пътешествието им беше все още далеч. Немеестрахотнищо почеса ушенцето си. Чудеше се как да предложи на Искамвсичкодазнам без да го обиди да го вземе в раничката си за да могат да вървят по-бързо. Най-после спря и каза:
- Знаеш ли Искамвсичкодазнам, аз мисля, че ти си един много смел и добър приятел. Мисля си също, че да се достигне Долината на водните плъхове се изисква много кураж. Обаче си мисля също, че ние с теб май доста бавно напредваме и няма да успеем да стигнем до там преди да се мръкне. Дали няма да е по-лесно, ако все пак се опитам да ти помогна и да те взема в раничката си? Не че смятам, че не можеш да се справиш сам с пътя до там.
- Ами да ти кажа право мога да се съглася с теб, но само защото разбирам колко е важно да стигнем колкото се може по-бързо до Долината на водните плъхове, ама си мисля, че кошничката с малините ще ми пречи.
- Тогава да поспрем да починем и да излапаме малините.
Двамата приятели се отбиха от пътечката и седнаха под едно дърво, земята около ствола беше покрита с гъст мек мъх. Излапаха малините и Искамвсичкодазнам се настани в раничката на Немеестрахотнищо. Оставиха капачето отворено, така че до може да вижда от къде минават и бяха готови отново да поемат към Долината на водните плъхове. Искамвсичкодазнам беше едно много силно мече и смело пое по пътеката макар и с натежала раничка. По едно време, когато започна мъничко да го дострашава Немеестрахотнищо запя.
„ Ние сме приятели, приятели, приятели,
смело ний вървим,
ние сме приятели, приятели, приятели
и ще победим”
Костенурчето му пригласяше като повтаряше „смело ний вървим” и „и ще победим”. По едно време спря да пее и попита:
- Мислиш ли, че това е правилна песен? Като се замисля вървиш само ти, а и не знаем дали ще победим въобще някого.
- Това е само една песен – каза Немеестрахотнищо – може и да не е съвсем точна. Пък и като си помисля щом сме заедно, щом отиваме някъде за където и двамата сме тръгнали, няма значение, че си в раничката. Все едно е че и ти вървиш.
Вървяха мълчаливо известно време, защото пътеката беше стръмна и на Немеестрахотнищо му беше трудно да се изкачва и да пее едновременно. Когато стигнаха до най-високото място Искамвсичкодазнам отново попита:
- А за победата какво мислиш? Има ли кого въобще да побеждаваме?
- Не знам! Обаче аз като че ли малко се страхувам от тази мрачна гора, но продължавам да вървя, ако и с теб е така, това значи, че ако не друго, поне страха си ще победим. – Каза Немеестрахотнищо и се почеса по ушенцето.
- И мен мъничко, ама съвсем мъничко, ме е страх, но и аз не искам да спираме. – Отвърна костенурчето – Това значи, че песента ни е съвсем правилна.
Продължиха да пеят и да вървят по пътечката, която вече не беше така добре почистена и тук там се виждаха дупки, изровени от дъждовете. Това можеше да означава едно единствено нещо – те бяха вече съвсем близо до Долината на водните плъхове.
След няколко минути дърветата оредяха и пред тях се откри нещо, което съвсем не приличаше на долина, а по-скоро на малки хълмове от странни непознати неща. Изведнъж измежду нещата изскочи един голям сив мишок. Немеестрахотнищо спря, сърчицето му започна бързо да тупти, лапичките му се изпотиха и той усети че крачетата му омекват и че ужасно му се иска да седне, но не смееше да помръдне. Искамвсичкодазнам пък се скри в раничката, дръпна капачето над главичката си и за по-сигурно се прибра в черупката си. Мишокът изпуфка с голямата си лула, засмя се дружелюбно и каза:
- Ей, ама аз май здравата ви уплаших, момчета! Простете! Не исках да го направя. Отдавна никой не е идвал тук. Да не сте се загубили?
- Не, не господин Мишок, не сме се загубили. – едва промълви Немеестрахотнищо. – Ама като си помисля, може и да сме се загубили. Ние търсим Долината на водните плъхове, а това тук не прилича на долина.
- Дааа, - поклати глава мишока - наистина не прилича на долина. Но точно това е мястото, което търсите. Преди наистина беше долина, но хората от големия град започнаха да оставят тук ненужните си неща и долината вече я няма. А на вас защо ви е долината?
Искамвсичкодазнам се успокои като чу, че приятелят му разговаря с мишока и показа главичката си от раничката:
- Ние не търсим точно долината, а нещо което да ме научи да ходя по-бързо.
- О-о-о, това е сериозен въпрос – каза мишокът и поглади дългите си мустаци – За да се реши е необходимо повече време. Ако искате може първо да се запознаем, защото не е добре малките момчета да говорят с непознати, а след това мога да ви предложа от сладките на госпожа Кадифенокожухче и да поговорим на терасата на моят скромен дом.
- Ами може – отвърна мечето – аз съм Немеестрахотнищо, а в раничката е приятелят ми Искамвсичкодазнам.
- Аз съм господин Прекраснимустаци, радвам се да се запознаем. Тук много рядко ни идват гости. Като си помисля тук никога не ни идват гости. Живеем доста самотно бих казал.
- Далеч ли е вашият скромен дом?
- Ето там – господин Прекраснимустаци посочи зад себе си – съвсем близо е. Първо ще минем покрай къщата на глиганите – господин и госпожа Обичамжълъди, но те за съжаление не са у дома и няма да мога да ви запозная с тях. После ще минем покрай къщата на двете невестулки - госпожиците Прекрасна и Суетна. Те са много изискани дами, но са самотни, защото на това място няма подходящи съпрузи за тях. Сигурен съм , че много ще се радват да се запознаят с вас.
Немеестрахотнищо свали раничката си за да може Искамвсичкодазнам да излезе от нея и тримата се запътиха към дома на любезният господин Прекраснимустаци. Докато вървяха приятелите му разказаха защо са дошли в долината на водните плъхове.
Госпожа Кадифенокожухче беше много радостна от това, че най-после ще може да почерпи някого със своите сладки. Тя настани двамата приятели удобно и донесе им пълни чинии с най-различни сладкиши и наля в чашите им с прекрасен сок от горски ягоди. След това изтича да покани и съседките си госпожиците Прекрасна и Суетна. Двамата приятели им разказаха надълго и широко за пътешествието си до тук и те бяха възхитени от смелостта им, но и трите бяха единодушни, че макар и много смело това не е много хубаво, защото сигурно горките им майки много са се разтревожили за тях. В това време господин Прекраснимустаци отиде да потърси начин да помогне на гостите си.
Когато похапна добре, Немеестрахотнищо старателно избърса муцунката си и каза:
- Знаете ли госпожо Кадифенокожухче, и мама прави вкусни сладки с мед и сок от равен, но такива като вашите никога до сега не бях ял. Това бялото нещо отгоре, което прилича на сняг, е много вкусно.
- О, колко мило момче! – възкликна госпожица Прекрасна.
- И колко добре възпитано! – допълни госпожица Суетна.
- Благодаря ти за любезните думи, дете - засияла от удоволствие каза госпожа Кадифенокожухче – Аз зная, че сладките ми са прекрасни, но е толкова хубаво да чуеш, че някой много ги харесва. А това бяло нещо ми го носи моята братовчедка Сребърнокожухче, която живее чак във фермата до Големия град. Сигурна съм, че ако имаше кой и на твоята майка да донесе от него и тя щеше да прави такива сладкиши.
Докато говореха и похапваха господин Прекраснимустаци се върна. Той изглеждаше много доволен и като се убеди, че мечето и костенурчето са похапнали добре, поглади мустаците си и каза:
- Не искам да бъда нелюбезен домакин, но слънцето е вече много високо и ако искате да се върнете вкъщи преди да мръкне трябва да си тръгвате вече. Намерих нещо, което със сигурност ще свърши работа. Елате с мен и ще ви го покажа.
Приятелите го последваха, а след тях тръгнаха двете невестулки и госпожа Кадифенокожухче. Когато стигнаха на пътеката мечето и костенурчето видяха нещо много странно. Те никога не бяха виждали точно такова нещо. В Странното нещо имаше и други не по-малко странни неща. Господин Прекраснимустаци започна важно да обяснява:
- Това е нещо което може да помогне на някой който не може да ходи бързо да ходи по-бързо. Нашият приятел - конят Бързикопита, когато ни посещава, винаги носи със себе си подобно нещо. Е много по-голямо, но изглежда точно така. С него хората от Големия град докарват тук разните неща които видяхте. Ти Искамвсичкодазнам ще седнеш в него, а Немеестрахотнищо ще хване дръжката и ще дърпа докато върви. Така хем няма да му е тежко, хем ще вървите много бързо. Когато стигнете до склона и Немеестрахотнищо може да седне при теб и тогава двамата ще бъдете по-бързи дори от вятъра.
- О, колко хубаво нещо! – Каза възхитен Немеестрахотнищо. – Колко сте мил господин Прекраснимустаци. А какви са тези други неща в Нещото за бързо ходене?
- Това – господин Прекраснимустаци посочи нещо, което приличаше на малка пръчка, - е за таткото на Искамвсичкодазнам, с него той ще може по-бързо да пише своята Горска история, без постоянно да моли дивите патици за пера. Моята братовчедка госпожа Сребърнокожухче каза, че хората му казват молив.
- Това – продължи мишокът и взе нещото което приличаше на парче кора от дърво, ама съвсем не беше кора от дърво - е за таткото на Немеестрахотнищо. То ще му помогне по-лесно да се грижи за пътеките в Голямата гора. Нашата братовчедка госпожа Сребърнокожухче каза, че и с него хората режат клоните на дърветата, наричат го трион.
- Тук съм сложила малко от сладкото бяло нещо, което прилича на сняг – намеси се госпожа Кадифенокожухче – Майка ти ще се зарадва на такъв подарък, нали Немеестрахотнищо? А това е за твоята майка Искамвсичкодазнам. Малко от моя специален ягодов сироп, който надявам се тя ще хареса. Сложила съм ви и сладки за из път.
Госпожа Кадифенокожухче прегърна силно мечето и костенурчето и още веднъж каза колко е била щастлива от посещението им.
- Мисля си – каза малко смутено Немеестрахотнищо, - че би било много добре ако и вие ни дойдете на гости. Дори се чудя, защо никога не сте идвали на летните концерти на жабите до Голямото езеро или до магазина на господин и госпожа Хитрушкови.
- Е, - отвърна господин Прекраснимустаци – толкова е далече пък и никой никога не ни е канил. Май другите обитатели на Голямата гора не ни харесват много.
- Но те не ви познават. – Обади се Искамвсичкодазнам. – А ако не ви познават, как тогава биха могли да не ви харесват?
- Случват се такива неща понякога – поклати глава мишокът, – но все пак благодаря за любезната покана! Може би някога и ние ще ви посетим.
Госпожиците Прекрасна и Суетна също прегърнаха силно Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам и избърсаха дискретно сълзите си. След това приятелите се сбогуваха, обещаха че ще ги посетят пак, но само с разрешение от родителите си и потеглиха по обратния път.
Сега беше много по-лесно отколкото на идване. И това беше не само заради нещото което ти помага да вървиш по-бързо, а и защото вече не се страхуваха. Гората не им се струваше толкова тъмна и мечето бодро крачеше по обратния път. Когато стигнаха склона Немеестрахотнищо се настани до Искамвсичкодазнам и когато тръгнаха надолу отново запя:
„ Ние сме приятели, приятели, приятели,
смело ний вървим,
ние сме приятели приятели, приятели,
и ще победим”
- Дали да не си измислим друга песен? – попита Искамвсичкодазнам – Сигурен съм, че тази вече е неподходяща, защото сега и двамата не вървим, а по-скоро летим, а и нали вече сме победили страха?
- Прав си – каза Немеестрахотнищо. – По-правилно ще бъде ако пеем „смело ний летим”, но „и ще победим” ще си остане, защото винаги ще се намери нещо за побеждаване.
И приятелите запяха отново, този път заедно:
„ Ние сме приятели, приятели, приятели,
смело ний летим,
ние сме приятели приятели, приятели,
и ще победим”
Докато пееха стигнаха края на склона и нещото което ти помага да ходиш по-бързо спря. Немеестрахотнищо слезе и продължиха към къщи. Но колкото повече приближаваха към Поляната до потока толкова по-бавно вървеше Немеестрахотнищо.
- Умори ли се, приятелю – попита съчувствено Искамвсичкодазнам.
- Не, но имам някакво лошо предчувствие. На Поляната с дивите ягоди нямаше никой от приятелите ни. Ако майките ни са разбрали за нашето пътешествие, ще бъдем наказани до края на живота си, а това никак няма да ми хареса!
- А ако им обясним колко важно е било това за нас и ги помолим да ни простят? – с надежда попита Искамвсичкодазнам.
- Е, тогава може би ще ни накажат само до края на лятото! –въздъхна Немеестрахотнищо. – Но и това никак няма да ми хареса!
- А ако им обясним колко важно е било това за нас и ги помолим да ни простят? – с надежда попита Искамвсичкодазнам.
- Е, тогава може би ще ни накажат само до края на лятото! –въздъхна Немеестрахотнищо. – Но и това никак няма да ми хареса!
0 коментара:
Публикуване на коментар