Глава 7

Как Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам

направиха важонопомнещото нещо

и как после то стана и всичкоприятелско

               Празненството в чест на Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам вълнуваше всички в Голямата гора. Животните искаха да помогнат – кой с каквото може, за да украсят голямата зала в хотела на господин Вечносъмсърдит и да осигурят колкото може повече лакомства за празничната трапеза.
              Когато на сутринта след Немеестрахотнищо се събуди в къщичката под големия дъб нямаше никой. На кухненската маса го чакаше вкусна закуска и бележка от мама.

Всички сме в хотела на господин Вечносъмсърдит

и подготвяме празненството изненада. Можеш да излезеш

да играеш, но не преди да си закусил.

                                                                               мама

              Немеестрахотнищо нямаше търпение да излезе, затова грабна една кифличка и реши да я изяде навън, но на вратата го чакаше друга бележка:

Знам, че нямаш търпение да излезеш, но първо

си изяж закуската и изпий млякото!

                                                                             пак мама

           Е нямаше как, мечето се върна седна на масата и на бърза ръка излапа кифличката и изпи млякото. Тъкмо прибираше чинийката и чашката си в мивката, когато на врата се почука и без да дочака да му отворят на прага се появи Искамвсичкодазнам.

           - О-о-о колко безкраен беше вчерашния ден – каза костенурчето. – По едно време си мислех, че той никога няма да свърши.

           - И с мен беше така – отвърна мечето. – Толкова е тъжно да си наказан. Но важното е, че всичко вече свърши. Каква работа а! Вчера ни наказват, а днес ще има празненство в наша чест. Иди че ги разбери възрастните.

           - Е не е много трудно да ги разбереш. Като си помислих и се сетих. Наказаха ни защото бяха ядосани и уплашени. – каза гордо Искамвсичкодазнам и намести очилата си.

           - От какво са ядосани знам, но от какво са уплашени? – почеса ушенцето си Немеестрахотнищо.

           - Е ясно от какво! От това, че когато вършим непозволени неща може да ни се случи нещо лошо.

           - Е да, ама не ни се случи нищо лошо! – Каза убедено мечето и разпалено продължи - Даже ни се случиха само хубави неща. Първо - запознахме се с господин Прекраснимустаци и госпожа Кадифенокожухче, второ - ядохме вкусни сладки, трето - запознахме се с госпожиците Суетна и Прекрасна, четвърто - получихме нещото което ти помага да ходиш по-бързо, пето - донесохме нещото за рязане на клони, шесто - разбрахме, че Долината на водните плъхове не е Долина на водните плъхове, а е Хълмчетата от странни неща, където живеят дружелюбните мишоци. Да и най-важното – ако не бяхме направили това пътешествие господин Вечносъмсърдит може би още щеше да е затиснат под онова дърво. След като не ни се е случило нищо лошо, значи няма причина да са уплашени.

            - Да но можеше да ни се случи. Ако любезните мишоци бяха зли водни плъхове или ако се бяхме загубили, или ако …

           - Ако бяха, но те не са и ако бяхме, но ние не сме! Значи няма от какво да са уплашени, само могат да бъдат ядосани! Но като си помисля, ако не бяха разбрали за пътешествието, можеше въобще да не са и ядосани.

          - Направо ме обърка с тези ако да и ако не. Преди да дойда тук бях сигурен, че съм разбрал възрастните, а се оказа че нищо не съм разбрал - каза Искамвсичкодазнам и пак намести очилата си. – В едно обаче все още съм сигурен – те винаги разбират всичко. Колкото и тайничко да съм направил нещо мама винаги разбира. Е не точно какво съм направил, но разбира че нещо съм направил. Започва да пита и аз без да усетя си признавам всичко.

           - О-о-ох, приятелю – въздъхна мечето – и при мен е така. Мисля, мисля и не мога да се сетя как успяват всичко да разберат. Но да ти кажа честно в едно нещо съм сигурен - никога няма да мога да разбера възрастните. Непрестанно се питам за разни неща, мисля, мисля и не мога да намеря отговора. Може би когато аз самият стана възрастен ще мога да си отговоря на всички тези въпроси, но пък тогава, може би ще се питам за други неща и ще съм забравил за тези въпроси. Дали когато станеш възрастен забравяш какво си се питал когато не си бил възрастен?

           - Сетих се – плесна се по челото костенурчето и очилата му паднаха почти до върха на нослето - Може да си ги запишем, въпросите де, да приберем листчето на едно най-тайно място и когато станем възрастни да го извадим, да прочетем въпросите и веднага да разберем отговора.

            - Това е една изключително умна идея. Как не съм се сетил за това! Ти наистина си много, ама наистина много умен приятел! - Каза възхитено мечето и изтича по стълбите да донесе хартия, перо и мастило.

             Щом се върна, двамата приятели седнаха до масата и Искамвсичкодазнам се приготви да записва важните въпроси, а Немеестрахотнищо крачеше наоколо защото смяташе, че щом възрастните правят така, то това сигурно много помага на мисленето. Двамата оживено спориха, пъшкаха, задраскваха после пак отново писаха. Оставиха достатъчно място отдолу на листа, за да има къде да добавят нови важни въпроси, подписаха се и доволни от свършеното излапаха по една от прекрасните кифлички на мама Мецанка.

             - Мисля, че стана добре. Винаги щом се сетим за някой много важен въпрос можем да го добавим. – Каза мечето и прегъна внимателно листа на четири.

             - Ами ако се сетим още много важни въпроси? Къде ще ги напишем, като сме оставили съвсем малко място на листа?

             - Ами – почеса се по ушенцето Немеестрахотнищо – ще пишем от другата страна на листа.

            - Да, ама вече някак си няма да е толкова официално. – Колебливо рече Искамвсичкодазнам.

             - Не е нужно да е официално, а само да е важнопомнещо. – Отвърна мечето.

             - Не съм сигурен, че има такава дума „важнопомнещо”, или поне аз не съм я чувал. Ти сигурен ли си, че се казва така?

             - Е как да не съм сигурен! Ако нещо трябва да помни важни неща, то естествено е да се казва, че то е важнопомнещо.

            - Ами, добре. – каза примирено Искамвсичкодазнам, но не защото беше напълно съгласен с приятеля си, а защото никак не обичаше да спори с него.

           Все пак в него остана едно съвсем мъничко съмнение, че няма такава дума и реши за всеки случай да попита татко си. Все пак той всеки ден пишеше толкова много думи, може пък да е срещал и думата „важнопомнещо”.

         А самото важнопомнещо нещо изглеждаше така:

Важни вапроси въпроси за решаване,

когато станем възрастни.

1. Когато нещо е неизвестно тогава то дали е опасно нещо или е само неизвестно нещо?

2. Как, ако понякого понякога не се вършат опасни нешта, които всъщност не знаем дали са опасни или са само неизвестни, едно неизвестно нещо може да стане известно нещо?

3. Защо възрастните се плашат, че може да ти се случи нещо лошо, когато вече знаят, че не ти се е случило нищо лошо?

4. Защо понякога възрасните възрастните казват, че някой е лош и опасен когато те всъщност не знаят далие е лош и опасен, защото не го познават въобще?

5.

6.

7.

8.

Това са важните вапросите въпроси написани в деня след голямаото пътешествие до Хълмчетата от непознати неща, където живеят любезните мишоци.

Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам

            В този момент отново се почука на вратата и отново без да дочака да му отворят на прага се появи Всичкомога.

          - Хей приятели, на вас май ви е харесало да си стоите в къщи! – Каза задъхан той.- Всички сме вън и ви чакаме, а вие все не излизате и не излизате.

          - Имахме особено спешна и отговорна работа. – Отвърна важно Искамвсичкодазнам. – Приготвяхме едно важнопомнещо нещо.

          - И какво толкова важно има да помни това нещо? – Вдигна любопитно вежди Всичкомога.

           - Ами важни въпроси на които може би ще си отговорим когато станем възрастни. – Каза Немеестрахотнищо и показа листа на Всичкомога.

           Той прочете сричайки въпросите и след като помълча малко и походи назад напред (както правеха възрастните когато трябва да изглеждат сериозно замислени) каза:

           - А дали не може да добавим и един мой въпрос?

           Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам се спогледаха, после едновременно закимаха с главички в знак на съгласие.

          - Обаче – каза Немеестрахотнищо – първо си кажи въпроса.

          - И като го напишем ще трябва и ти да се подпишеш – добави Искамвсичкодазнам.

          - Добре! Така да бъде. – Каза зайчето – Само чакайте да помисля какъв точно да ми е въпроса.

          Той отново помълча, походи малко назад напред, както правеха възрастните когато трябва да изглеждат сериозно замислени, и докато ходеше изяде една кифличка и каза:

           - Сега се сетих за един въпрос, ама не съм сигурен, че е подходящ за важнопомнещото нещо. Питам се защо кифличките на госпожа Мецанка са толкова вкусни.

           - На този въпрос и аз мога да ти отговоря – защото им слага много сок от равен и малко сок от тръстиката, която расте от другата страна на Горското езеро. – Каза Немеестрахотнищо – Измисли си друг въпрос!

           - Ами добре тогава: Как възрастните успяват да разберат, че си направил нещо непозволено?

             - Брей – възкликна Искамвсичкодазнам. – как не се сетихме. Та нали и ние се питахме същото.

            Когато добавиха въпроса на Всичкомога, важнопомнещото нещо изглеждаше така:

Важни вапроси въпроси за решаване,

когато станем възрастни.

1.Когато нещо е неизвестно тогава то дали е опасно нещо или е само неизвестно нещо?

2.Как, ако понякого понякога не се вършат опасни неща, които всъщност не знаем дали са опасни или са само неизвестни, едно неизвестно нещо може да стане известно нещо?

3.Защо възрастните се плашат, че може да ти се случи нещо лошо, когато вече знаят, че не ти се е случило нищо лошо?

4.Защо понякога възрасните възрастните казват, че някой е лош и опасен когато те всъщност не знаят далие е лош и опасен, защото не го познават въобще?

5.Как възрастните успяват да разберат, без да са те видели, че си направил нещо непозволено и как успяват да те накарат да си признаеш?

6.
7.
8.

Това са важните вапросите въпроси, написани в деня след голямаото пътешествие до Хълмчетата от непознати неща, където живеят любезните мишоци.

Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам и Всичкомога

          Тъкмо привършиха и Немеестрахотнищо сгъна отново важнопомнещото нещо, на вратата се появи Хитрушко. Когато разбра защо приятелите му се бавят толкова, той веднага поиска също да измисли въпрос за важнопомнещото нещо.

          - Добре, – каза Немеестрахотнищо – обаче първо си кажи въпроса.

          - И като го напишем ще трябва и ти да се подпишеш – добави Искамвсичкодазнам.

          - Ами, аз ще ви разкажа какво се случи тази сутрин, ще кажа какво не съм разбрал и после можем заедно да измислим въпроса. – Каза лисичето и след като на бързо излапа една кифличка продължи – Рано тази сутрин в магазина дойде госпожа Вечносъмсърдита и каза на мама, че се нуждае от някои продукти за празненството довечера. Докато беше с нея мама беше толкова мила, толкова усмихната, толкова услужлива, непрекъснато я наричаше „мила приятелко”, предложи й чаша топъл билков чай, а щом госпожа Вечносъмсърдита си отиде, каза на татко, че просто едвам я търпи и че ако празненството не било едно прекрасно горско събитие нямало да и даде от най-хубавите продукти защото тя и мъжа й въобще не заслужавали това. После добави, че и тя и господин Вечносъмсърдит въобще не били много неприятни и че би се радвала, ако напуснат Голямата гора. Не мога да разбера как така понякога възрастните хем казват, че никак, ама никак не харесват някой, хем когато го видят по нищо не им личи и дори го наричат „мила приятелко”. Аз когато не харесвам някой не мога да му бъда приятел. Как да кажа на таралежчето Острободилко „мила приятелко” когато никак, ама наистина никак не го харесвам.

          - Е, мисля, че не можеш да му кажеш „мила приятелко”, защото Острободилко е момче. Правилно е да му се казва „мили приятелю” – каза важно Немеестрахотнищо.

          - Тук не става въпрос дали ще му кажеш „мила приятелко” или „мили приятелю”. – Обясни Искамвсичкодазнам. – Мисля, че Хитрушко искаше да каже, че въобще не може да нарече Острободилко „приятелю”. В същност той не е толкова лош, но вечните му бодящи шеги и на мен не ми харесват. Но това сега не е толкова важно, важното сега е да измислим подходящ въпрос за Хитрушко.

           - Какво ще кажете за това – рече Всичкомога – „Защо възрастните наричат някой приятелю, когато той не им е приятел? „

            - Може и така, – каза Немеестрахотнищо – но май ще е по-точно ако кажем така „Защо възрастните наричат някой приятелю, когато той не им е приятел и когато те дори въобще не го харесват? „

            - Да, така ми харесва – каза Хитрушко – ама нека да добавим и „и когато го няма казват, че никак, ама никак не го харесват”

           Този път всички се замислиха. Наистина това си беше много труден въпрос.

           - Значи, предлагам – каза Искамвсичкодазнам – във важнопомнещото нещо да напишем така: „Защо възрастните наричат някой приятелю, когато той не им е приятел и защо когато го няма казват, че никак, ама никак не го харесват”.

           - И аз съм съгласен – каза Немеестрахотнищо – ама ще е по-добре да добавим „понякога” и „на другите” и да стане „Защо възрастните понякога наричат някой приятелю, когато той не им е приятел и защо когато го няма казват на другите, че никак, ама никак не го харесват”.

            - И че ще се радват ако го няма – добави Всичкомога.

            - Не, това не е съвсем така, - поправи го Хитрушко – казват, че ще се радват ако напусне Голямата гора.

            - Ами то не е ли едно и също? – недоумяваше Всичкомога.

            - Разбира се че не е едно и също. – Не се съгласи Хитрушко – Да те няма въобще не е като да те има, но да не живееш в Голямата гора. Мама казва, че в Голямата планина живеят много от роднините на господин Вечносъмсърдит. Тях ги има, но просто не живеят в Голямата гора. Мисля, че тя имаше точно това предвид.

            - Няма смисъл да спорите за това точно сега. И двамата имате право донякъде. Просто зависи от гледната точка. – Прекъсна спора Искамвсичкодазнам.

            - Не съм съгласен! – Каза Хитрушко. – Където и да застана и от където и да гледам, все същото мисля.

            - Прав си за това! – Подкрепи го Всичкомога и като се премести от другата страна на масата, добави – И аз не съм си променил мнението, въпреки че си промених мястото или както ти казваш „гледната точка”, само дето сега виждам буквите на обратно.

           - Ама вие нищо не разбирате! Гледната точка не зависи от това къде сте застанали, а от това какво мислите по даден въпрос! – Възмутено вдигна вежди Искамвсичкодазнам.

           - Не съм сигурен, че си прав. – Недоверчиво поклати глава зайчето - Ето когато стоя тук и гледам към онзи шкаф имам долна гледна точка и не виждам какво има върху него, но ако стъпя на стола, ще имам горна гледна точка и ще мога да видя какво има върху него.

            - Да, и аз съм съгласен с Всичкомога. – Намеси се Хитрушко. – Гледната точка е мястото от което гледаш нещо. Господин Миризливков има долна гледна точка, защото е на земята, господин Здравклюн има горна гледна точка защото може да лети, а господин Здравбент ІІ, когато е във водата, има водна гледна точка.

            - Сега точно нямам време да споря с вас нито пък да ви обяснявам кое какво означава. По-важно е да решим какво да напишем във важнопомнещото нещо, затова предлагам да прекратим този безпредметен спор и да се съсредоточим в работата си! – Каза малко обидено Искамвсичкодазнам.

            - Леле-е-е, колко сложни думи изговори! Това даже не го разбрах „безкаквотен”! – Каза весело Немеестрахотнищо.- Хайде най-сетне да напишем този въпрос и да излизаме да играем.

             И след като поспориха още малко, Искамвсичкодазнам добави въпроса на Хитрушко.

             - Вече сме напълно готови и трябва да намерим скришно и тайно място, където да скрием важнопомнещото нещо. – каза Искамвсичкодазнам.

            - Сега, когато добавихме и въпросите на Хитрушко и Всичкомога мисля, че важнопомнещото нещо е едновременно и всичкопомнещо, затова май е по-добре да го наричаме всичковажнопомнещо нещо. – Предложи Немеестрахотнищо.

              - Да, но така не се разбира дали нещото помни всичко важно или помни важните неща на всичко. – Възрази Искамвсичкодазнам и намести очилата си. – Смятам, че е по-добре да го наричаме важнопомнещо нещо на всички приятели.

            - В такъв случай няма да сме съвсем точни. И Лъжливко е наш приятел, но той нищо не е попитал. – Обади се Всичкомога и предложи – Можем да отидем при него и да го попитаме дали няма нещо да добави. Тогава спокойно ще можем да казваме, че имаме едно важнопомнещо и всичкоприятелско нещо.

            - Всички единодушно се съгласиха, че това е едно много добро предложение, грабнаха всичкопомнещото нещо и решиха да отидат при Горското езеро и да намерят приятеля си Лъжливко. Искамвсичкодазнам взе важнопомнещото нещо, Немеестрахотнищо взе перото и мастилото и помоли Всичкомога да вземе за из път буркана с бонбоните.

              Докато вървяха Искамвсичкодазнам разглеждаше важнопомнещото нещо, което от едната страна изглеждаше така:

Важни вапроси въпроси за решаване,

когато станем възрастни.

1.Когато нещо е неизвестно тогава то дали е опасно нещо или е само неизвестно нещо?
2.Как, ако понякого понякога не се вършат опасни неща, които всъщност не знаем дали са опасни или са само неизвестни, едно неизвестно нещо може да стане известно нещо?
3.Защо възрастните се плашат, че може да ти се случи нещо лошо, когато вече знаят, че не ти се е случило нищо лошо?
4.Защо понякога възрасните възрастните казват, че някой е лош и опасен когато те всъщност не знаят далие е лош и опасен, защото не го познават въобще?
5. Как възрастните успяват да разберат, без да са те видели, че си направил нещо непозволено и как успяват да те накарат да си признаеш?


Това са важните вапросите въпроси, написани в деня след голямаото пътешествие до Хълмчетата от непознати неща, където живеят любезните мишоци.


Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам и Всичкомога и Хитрушко

           А от другата страна след като се подписаха отново, защото Искамвсичкодазнам каза, че така важнопомнещото нещо ще бъде истинско, изглеждаше така:

Още важни въпроси за решаване, когато станем възрастни.

6. Защо възрастните понякога наричат някой приятелю, когато той не им е приятел и защо когато го няма казват на другите, че никак, ама никак не го харесват и че ще се радват ако той напусне голямата Голямата гора?
Това са важни въпроси, написани от всички приятели в деня след пътешествие до Хълмчетата от непознати неща, където живеят любезните мишоци.


Немеестрахотнищо

Искамвсичкодазнам

Всичкомога

Хитрушко

            На Поляната до Горското езеро всички жаби и жабоци бяха излезли навън и заедно с щурците, на групички, репетираха веселите и приветствените песни, които щяха да изпълнят на празненството довечера. Беше толкова шумно, че приятелите дори не можеха да се чуватт помежду си. Със знаци се разбраха да се разделят и да потърсят Лъжливко, а Искамвсичкодазнам да ги чака и да пази важнопомнещото нещо и естествено бонбоните.

            След около половин час, когато вече беше изял почти всички бонбони и се чудеше дали приятелите му не са го забравили, той видя отдалеч Лъжливко и започна да размахва важнопомнещото нещо и да го вика с всички сили. Най-после жабчето като че ли го чу защото му помаха в отговор и след малко дотича при него. Като изслуша разказа на Искамвсичкодазнам, Лъжливко поклати глава и рече:
              - Да ти кажа правичката, мен сага най-много ме вълнува не защо възрастните са такива или онакива, а какво ще ми подарят мама и татко за рождения ден.
              - Ама рожденият ти ден е чак след като завали снега и после се стопи. Защо от сега мислиш за това? – Попита костенурчето. – До тогава има страшно много време.
              - Аз винаги мисля за рождения си ден. Щом мине единия започвам да мисля за другия. Всеки път си мечтая да ми подарят нещо радостнонепотребно, а те винаги ми подаряват нещо радостнонужно. Ето например тази година ми подариха ново легло, защото старото вече ми беше поокъсяло. Леглото е чудесно, меко и топличко, но това е радостнонужно нещо. Виж ако ми бяха подарили нещо радостнонепотребно, щях да съм още по-доволен. – Отговори жабчето.
               - Като си помисля, май и при мен е така. – Намести очилата си Искамвсичкодазнам. – И на мен все радостнонужни неща ми подаряват.
              - Виждаш ли! Точно за това говоря. Вместо легло, можеха да ми подарят люлка, която да вържат на онова дърво до водата или пък на някое друго дърво. Ето това не мога да разбера, защо възрастните ти подаряват радостнонужни неща, а не радостнонепотребни неща, които доставят истинско удоволствие.
              - Браво бе Лъжливко, как хубаво го каза. Ето и твоя въпрос, който ще запиша във важнопомнещото нещо.
              И без да губи нито минута Искамвсичкодазнам записа въпроса на Лъжливко под номер 7, после го накара да се подпише. В този момент важнопомнещото нещо стана важнопомнещо и всичкоприятелско нещо. Когато другите приятели най-после се върнаха при костенурчето важнопомнещото и всичкоприятелско нещо от едната страна изглеждаше както преди като изключим, че вече имаше нови гънки, а от другата страна вече изглеждаше така:

Още важни въпроси за решаване, когато станем възрастни.

6. Защо възрастните понакога наричат някой приятелю, когато той не им е приятел и защо когато го няма казват на другите, че никак, ама никак не го харесват и че ще се радват ако той напусне голямата Голямата гора?

7. Защо възрастните вместо да ти подаряват за рождения ден радостнонепотребни неща, винаги ти подаряват радостнонужни неща?

Това са важни въпроси, написани от всички приятели в деня след пътешествие до Хълмчетата от непознати неща, където живеят любезните мишоци.


Немеестрахотнищо

Искамвсичкодазнам

Всичкомога

Хитрушко

Лъжливко

Глава 6

 Как всички смятаха, че Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам

са постъпили много смело и как двамата приятели

геройски понесоха наказанието

          На сутринта, когато Немеестрахотнищо се събуди, дъждът вече беше спрял, слънцето блестеше над дърветата и водните капчици по листата блестяха като елмази. Той не знаеше какво точно са елмазите, но баба Добратамецана казваше, че те блестели точно така и Немеестрахотнищо нямаше причина да не й вярва. Той с тъга си помисли, че сигурно ще го накажат да не излиза дори на поляната и в този така прекрасен ден ще трябва да стои вкъщи. Това много, ама наистина много го натъжи и той въздъхна много тежко и много тъжно. Ако не беше едно изключително смело мече, сигурно щеше да заплаче. Започна да се облича бавно, като се стараеше да отложи колкото може повече мига в който щеше да срещне сърдития поглед на татко Мечо и естествено наказанието.

        Открехна мъничко вратата и се ослуша. От долу долитаха приглушените гласове на родителите му. Отвреме на време дядо Мечосмелия и баба Добратамецана казваха нещо, но колкото и да се напъваше Немеестрахотнищо не можеше да долови нито една дума. Престраши се, излезе на пръсти от стаята си и като провря главичката си през перилата погледна долу. Едва сега разбра защо не чува добре за какво говорят родителите му. Всички бяха седнали на верандата. Тъкмо когато Немеестрахотнищо събра смелост и реши да слезе долу, татко му стана и отиде към стълбите да посрещне някой. Кой беше дошъл Немеестрахотнищо не можеше да види, но реши да изчака поне да чуе кой е гостът. Наостри ушички и отново провря главичката си между перилата, като се надяваше да чува по-добре. Нищо не се получи. Долу говореха и говореха а той нищо не разбираше. Е, можеха да говорят малко по-силно! Така никога нямаше да разбере точно какво казват. Напрягаше се, а от време на време чуваше само името си. Ясно беше, че говорят за него, но какво точно не се разбираше. Стори му се, или по-точно, искаше да му се е сторило, че гласа татко не е много сърдит. Събра цялата си смелост и реши да слезе долу. Все пак не можеше да стои цял ден тук. Стигна на пръсти до площадката и поспря, като сам се убеждаваше, че въобще не се страхува, а просто си почива. В този момент малката му сестричка го видя и хукна към него.

     - Бързо, бързо, ела да видиш колко подаръци ти е донесъл господин Вечносъмсърдит. – Говореше запъхтяна Добродушка, пляскаше с ръчички и очичките й грееха от възторг. – Какви вкусни неща е донесъл за теб и даже се усмихва! И госпожа Вечносъмсърдита, също се усмихва. А татко уж беше много сърдит, уж щеше да те накаже, а само кима и казва колко смело и добро мече си и колко се гордее с теб.

     Немеестрахотнищо не вярваше на ушите си.

     - Ти сигурна ли си, че татко е казал точно така?

     - Ами да! И мама каза така, а баба повтаря само „аз нали ви казах, аз си знаех”, а дядо пък казва, че всички Мечосмелски са храбри. Хайде – задърпа го тя за ръчичката – ела долу! Всички те чакат. Господин Вечносъмсърдит каза, че иска лично да ти благодари и да ти стисне ръката. Макар, че не разбирам защо трябва да те стиска.

        - О мъничкото ми глупаче! – Каза важно Немеестрахотнищо, докато слизаше по стълбите и водеше Добродушка за ръчичката. – Това означава, че искат да ти благодарят като на голям, не да ти причинят болка. Така правят само възрастните.

      - А не може ли просто да те прегърне? – Не отстъпваше Добродушка. – Защо трябва да те стиска?

       - Защото съм вече голям. Прегръдките са само за малките.

      - Тогава предпочитам да съм малка! Много по-хубаво е да те прегърнат силно, отколкото да ти стискат ръката! – Каза Добродушка, пусна братчето си и изтича на верандата, като махаше с ръчички и викаше: - Ето го! Ето го!

        Щом Немеестрахотнищо излезе на верандата, господин Вечносъмсърдит с усилие се надигна от стола и му подаде ръка.

      - Благодаря ти Немеестрахотнищо! Без твоята помощ не искам и да си помисля какво щеше да стане. Ти си едно наистина много смело мече и ние с госпожа Вечносъмсърдита ти носим скромни подаръци и искаме да кажем, че утре устройваме празненство в твоя чест и ще сме много радостни, ако приемеш. Ще поканим всички от голямата гора. Ще бъде чудесно празненство. Е мога ли да се надявам, че ще дойдеш?

       - Ами аз, аз не зная! – Немеестрахотнищо погледна крадешком татко си – Ъ-ъ-ъ, аз мисля, - почеса ушенцето си - ъ-ъ-ъ, че май ще съм наказан и ъ-ъ-ъ, - пристъпи от крак на крак и пак почеса ушенцето си - надали ще мога да дойда, но все пак много благодаря за поканата и, ъ-ъ-ъ за подаръците.

       И точно в този момент се случи най-хубавото. Татко Мечо стана от стола, прегърна Немеестрахотнищо и важно каза:

       - Да-а-а, наистина си наказан. Ще можеш да излизаш само на верандата, няма да ти е разрешено да играеш на поляната до потока, нито да поканиш приятелите си вкъщи, но – той млъкна, погледна мама Мецанка, която вече не криеше усмивката си, и продължи - но само за един ден. И тъй като празненството е чак утре, то няма причина да не отидем всички.

        Немеестрахотнищо не вярваше на ушите си. Един ден! Един единствен ден! Какво беше един ден! Той толкова смели неща направи, че един ден наказание ли няма да понесе. После се сети, че заслуга за донасянето на полезните неща има и приятелят му и понеже вече съвсем не се страхуваше, и понеже вече никой не беше сърдит, каза:

     - Ами аз, ъ-ъ-ъ, мисля, че и моят приятел Искамвсичкодазнам е също толкова смел, защото всъщност аз никога нямаше да тръгна на такова пътешествие без него. – Пак пристъпи от крак на крак и почеса ушенцето си - А ако не бяхме двамата то и полезните неща нямаше да ги има. И той заслужава да има празненство.

     - Е в този случай – каза господин Вечносъмсърдит – празненството ще бъде за двама смелчаци – за теб и за твоят приятел. Смятам веднага да отидем у господин Едваходи и да благодарим и на Искамвсичкодазнам.

      Макар да не му се искаше да се раздели нито с гърненцето с мед, нито с вкусния сок от равен, нито със сладките направени от госпожа Вечносъмсърдита, Немеестрахотнищо, каза:

      - Тогава, мисля си, ако не възразявате, може би трябва половината подаръци да бъдат за моя приятел?

      Но госпожа Вечносъмсърдита го прегърна сърдечно и възхитено каза:

      - Боже, той освен че е едно много смело мече е и истински приятел. Няма нужда да носим от твоите подаръци на Искамвсичкодазнам. Аз ей сегичка ще се върна вкъщи и ще приготвя и за него същите лакомства. Докато господин Вечносъмсърдит докуцука до дома на госпожа Едваходи ще съм се върнала.

       После тя отново прегърна силно Немеестрахотнищо и забърза към къщи. Мечето си помисли, че може би Добродушка е права и че е много хубаво, вместо да ти стискат ръката когато си направил нещо добро, макар естествено да си едно голямо и много смело мече, да те прегърнат. Да те прегърнат е даже по-хубаво отколкото да ти носят подаръци, или не може би е точно толкова хубаво колкото да ти носят подаръци. А най-хубаво е хем да те прегърнат силно, хем и подаръци да ти донесат. Да, определено така е най правилно - хем да те прегърнат, хем да ти донесат подаръци. Погледна вкусната си награда и доволно въздъхна. Брей че хубави неща му се случваха тази сутрин!

       В това време в къщичката на Искамвсичкодазнам се случваха не чак толкова хубави неща. Госпожа Едваходи беше много сърдита, а господин Едваходи беше още по-сърдит. И двамата мълчаливо пиеха билковия си чай и чакаха да се събуди синчето им. Господин Едваходи веднага се беше досетил, че щом Немеестрахотнищо е пътешествал до Долината на водните плъхове, то със сигурност и сина му е участвал в това. Беше толкова ядосан, че щом се прибра след спасяването на господин Вечносъмсърдит, събуди Искамвсичкодазнам и го накара да му разкаже всичко. Когато костенурчето с мънкане и запъване описа подробно цялата история, като започна от посещението при господин Многознайко и завърши със скриването на полезните неща и нещото което ти помага да ходиш бързо в храстите, той му каза, че ще помисли за наказанието и го изпрати да си легне.

      Тази сутрин с госпожа Едваходи, решиха да накажат сина си като му забранят да излиза от къщи до края на седмицата, а до края на лятото да не играе никъде другаде освен на поляната до потока. Това наистина беше много строго наказание, но за щастие Искамвсичкодазнам дори не разбра за него, защото докато той спеше се появиха господин Вечносъмсърдит и госпожа Вечносъмсърдита. Когато казаха за какво са дошли и без да пестят добри думи започнаха да хвалят смелостта на Искамвсичкодазнам и да настояват родителите му да не бъдат толкова строги, госпожа Едваходи поомекна, после и господин Едваходи спря да гледа толкова сърдито и накрая решиха, че един ден на верандата без приятели е достатъчно строго наказание.

        Доволни от стореното, господин Вечносъмсърдит и госпожа Вечносъмсърдита оставиха подаръците за Искамвсичкодазнам, помолиха родителите му да предадат поканата и благодарностите им и се отправиха към хотела, за да подготвят празненството.

        Когато Искамвсичкодазнам се събуди, мама и татко вече не му бяха сърдити и той с изненада разбра, че наказанието съвсем не е такава каквото беше очаквал. Едно безстрашно костенурче съвсем няма да се уплаши от един ден на верандата. Обаче, като мина малко време, започна да си мисли, че един ден без приятели не беше толкова леко наказание. По обед вече беше решил, че да стоиш сам, без приятели си е направо най-тежкото наказание. Въздъхна, излезе на верандата и помаха на Немеестрахотнищо, който също стоеше сам на тяхната веранда и гледаше тъжно.

         Немеестрахотнищо помаха в отговор на приятелчето си, усмихна му се и отново започна да гледа тъжно. В началото си мислеше, че един ден на верандата не е голяма наказание, но колкото повече време минаваше, толкова по-тъжно му ставаше и толкова по-голямо му се струваше наказанието. Гледаше как другите играят на Поляната до потока и от време на време въздишаше много, ама наистина много тежко. Въздишаше толкова тежко, че сърцето на мама Мецанка се късаше като чуваше въздишките му и току му донасяше по нещо вкусничко, та дано да го разведри малко, защото мечето обичаше да си похапва. Но и това не помагаше. Немеестрахотнищо гледаше тъжно и въздишаше, а после въздишаше и гледаше тъжно. От време на време се почесваше по ушенцето и не преставаше да се чуди как да разбере възрастните. Хем ти казват, че се гордеят с теб, защото си смел и честен – хем те наказват! Хем казват, че това което си донесъл от смелото си и малко опасно пътешествие е много полезно - хем те наказват че си предприел смелото и малко опасно пътешествие без да си поискал разрешение. Но ако ги беше попитал дали може да отиде до Долината на водните плъхове те нямаше да му разрешат, защото е опасно. На него му беше забранено да върши опасни неща, но както се оказа нещото не беше опасно, а неизвестно. И Долината на водните плъхове не беше долина на водни плъхове, а малки хълмчета от разни непознати неща, където живееха дружелюбните и любезни мишоци, симпатичните невестулки и глиганите господин и госпожа Обичамжълъди с които така и не се запознаха. Това бяха много, ама наистина много сложни неща, веселите гласове на приятелите му го разсейваха затова Немеестрахотнищо се качи в стаята си и там на спокойствие се зае да мисли за тези сложни неща. И както си мислеше дали възрастните винаги смятат, че неизвестното е опасно и ако мислят така, как тогава неизвестното може да спре да бъде неизвестно – заспа.

Глава 5

Как Немеестрахотнищо помогна за спасяването на годподин Вечносъмсърдит 

и как си призна за пътешествието

         Когато стигнаха до храсталаците край Поляната до потока, костенурчето слезе от Нещото което ти помага да ходиш по-бързо и двамата пътешественици го скриха, така че да не може никой да го забележи и продължиха към къщи. Щом стигнаха Поляната до потока разбраха, че става нещо. Всички тичаха насам натам и оживено разговаряха, никой не ги забелязаха. Е не съвсем никой, госпожа Едваходи веднага ги видя и тъй като много добре познаваше двамата палавници, разбра веднага, че нещо са направили. Реши, че щом Искамвсичкодазнам се прибере ще го накара да си признае каква пакост са направили двамата.

     Колкосъмкрасива седеше на един камък до поточето и се оглеждаше във водата. Немеестрахотнищо реши, че е най разумно да попитат нея какво се е случило. Той се приближи и смутено се покашля. После уж небрежно подхвърли:

       - Днес опашката ти изглежда много красива!

        Колкосъмкрасива се усмихна и само кимна с глава.

        - Ама голяма суматоха, а! – продължи мечето.

       - Да! Чудя се какво толкова се вълнуват! Паднало едно дърво и препречила пътеката към Горското езеро. От сутринта господин Здравбент се мъчи да помогне на татко ти да го отместят. Май е затиснало крака на господин Вечносъмсърдит. Там са също баща ми и доктор Красиворог, всички бащи са там. Опитват се да помогнат на господин Вечносъмсърдит, ама не съм сигурна че той заслужава такова съчувствие. Вечно е начумерен и с никого на се държи добре. Нали все сам се оправя. Да го видим сега дали ще може.

         Немеестрахотнищо много се възмути от това което каза Колкосъмкрасива. Наистина тя имаше право за това, че господин Вечносъмсърдит не е много любезен, но когато някой се нуждае от помощ не би трябвало да има значение дали е любезен или не е любезен. От тези му умни мисли го откъсна сестричката му Добродушка, която като видя батко си много се зарадва и го задърпа към къщи, за да успокои мама Мецанка, че е успял да се прибере.

          Макар и малко да се страхуваше от майка си Немеестрахотнищо последва Добродушка. На прага на къщичката ги посрещнаха мама и баба.

          - Ох Немеестрахотнищо, толкова се тревожех– каза мама Мецанка - Къде се губихте цял ден?

          - Ами на поляната с дивите ягоди – излъга Немеестрахотнищо – заиграхме се и не сме усетили кога е станало толкова късно.

          - Добре че не сте били при горското езеро. Нямаше да можете да се приберете докато не отместят дървото. Хайде прибирай се, измий се и сядай на масата. Цял ден нищо не си хапнал.

         След вечеря Немеестрахотнищо побърза да си легне, защото беше много уморен от дългото пътешествие. Лежеше в креватчето, но въпреки умората не можеше да заспи. Хем се тревожеше за господин Вечносъмсърдит, хем му беше много срамно, че излъга мама и баба.

          Заваля дъжд. Вместо да го приспят дъждовните капки, които шумяха в листата на дървото, още повече го разтревожиха. Въртеше се в леглото и си мислеше какво ли правят сега татковците и дали на господин Вечносъмсърдит няма да му стане още по-зле от дъжда. Чудеше се дали нещото за рязане на дървета, което господин Прекраснимустаци изпрати на татко му нямаше да помогне да махнат дървото. Да но ако го даде на татко си ще трябва да му каже от къде го има. Ако му каже от къде го има, всичко за тяхното пътешествие ще се разбере и тогава нямаше да се отърве от наказанието. Кое беше по-важно – да се помогне на господин Вечносъмсърдит или да избегне наказанието? Реши да преброи до хиляда, или почти до хиляда. Ако заспи докато брои няма да отиде и да даде на татко си нещото за рязане на дървета, ако не заспи ще се измъкни тихичко и ще го даде. Започна да брои. Два пъти се объркваше и започваше от начало. Не можа да заспи. Стана, облече се тихичко и се измъкна на пръсти от къщи.

         На поляната беше много тъмно. Облаците бяха скрили луната, а светулките никъде не се виждаха. Сигурно и те се бяха скрили от дъжда. Макар и малко, ама съвсем малко да се страхуваше от тъмното Немеестрахотнищо уверено закрачи към храстите, където бяха скрили подаръците от господин Прекраснимустаци. Целият се измокри докато успее да извади Нещото за бързо ходене и го затегли по пътечката към горското езеро. Бързаше колкото можеше да се бърза в силния дъжд. От далеч видя суетнята около падналото дърво, защото всички светулки се бяха събрали там и на пътеката беше светло като ден. Дивите гълъби държаха в човките си големи листа от репея до потока и се мъчеха да пазят от дъжда господин Вечносъмсърдит, а госпожа Вечносъмсърдита седеше до главата на съпруга си и бършеше от лицето му дъждовните капки с вече мократа си опашка. Несъзнателно забави крачка, като се чудеше дали все пак да не се върне в топлото си креватче, но продължи напред, като си повтаряше, че дори и да го накажат, все пак е по-добре да се опита да помогне на господин Вечносъмсърдит. 

              Стигна до падналото дърво, но никой не му обърна внимание, защото всички се суетяха около господин Вечносъмсърдит. Госпожа Търсибилкова тъкмо му даваше да пийне отвара, която щеше да облекчи малко болките в крака му. Немеестрахотнищо приближи до татко си и лекичко го подръпна за ръката. Татко Мечо се обърна и много се изненада:

             - Какво правиш тук в този дъжд? Защо не си в леглото? Тук определено не е място за малки момчета.

            - Ами, аз… аз… - започна да мънка Немеестрахотнищо – аз дойдох да донеса едни неща, дето може и да помогнат! Аз знам, че не постъпих добре и може и да съм постъпил даже лошо, но все пак, ако не си много сърдит, може да погледнеш в онова нещо.

          Татко мечо отиде до Нещото за бързо ходене и повдигна най-напред кесийката със сладкото и бяло като сняг нещо, от дъжда тя се беше намокрила и в нея нямаше вече нищо.

                - Какво е това? Как тази мокра книжна кесийка ще ни помогне?

                -Не, не това, а онова голямото, господин Прекраснимустаци каза, че с него хората режели големите дървета.

                Татко Мечо взе триона и недоверчиво попипа острите му зъбци. Повъртя го в ръцете си и погледна към Немеестрахотнищо, който точно в този момент ужасно се страхуваше, че много ще му се скарат.

                - Сега нямам време да те питам кой е този господин Прекраснимустаци, но можеш да си сигурен, че вкъщи ще си поговорим много сериозно. Стой тук и не се приближавай до дървото, защото там не е място за деца.

                Татко Мечо отиде при другите татковци и макар да не чуваше за какво говорят, Немеестрахотнищо разбра, че разглеждат триона и се чудят как да го използват. И дълго щяха да се чудят, ако господин Едваходи не се беше сетил, че много, много отдавна, беше виждал хора, които секат дърва и после ги режат точно с такъв трион.

                Мина повече от час докато успеят да отрежат големият клон, който беше затиснал господин Вечносъмсърдит. Всичко можеше да свърши до тук, но след като доктор Красиворог го прегледа каза, че е наложително първо да го занесат в Горската лечебница, за да могат да направят шина на счупения му крак и той отново да може да ходи. Немеестрахотнищо разбра, че не му се е разминало. С наведена глава, той повлече Нещото за бързо ходене и мълчаливо приближи до татко си.

                - Ако сложите господин Вечносъмсърдит в това нещо, лесно ще може да го заведете до Горската лечебница.

                Всички се обърнаха и изненадано го погледнаха.

                - Ето така – каза Немеестрахотнищо и подръпна леко дръжката.

                И без да дочака да види какво ще стане бързо затича по пътечката към къщи. Тичаше и си мислеше, че щом татко му се прибере ще трябва да му разкаже всичко за днешното пътешествие и със сигурност щяха да го накажат, ако не до края на живота му, то поне до края на лятото, което беше не по-малко ужасно. Бързаше да стигне вкъщи, да смени мокрите си дрешки и да се пъхне в леглото. Тайничко се надяваше татко му да го помисли за заспал и да отложи разговора за другия ден, на сутринта може би нямаше да е толкова сърдит, колкото сигурно беше сега, но за съжаление не стана така.

                Мама Мецанка го чакаше будна и много разтревожена и колкото и да не му се искаше, докато пиеше горещия билков чай, Немеестрахотнищо й разказа за пътешествието, за господин Прекраснимустаци, за госпожа Кадифенокожухче, за двете сестри госпожиците Прекрасна и Суетна и естествено за подаръците които получиха в Долината на водните плъхове. Мама Мецанка изглеждаше много сърдита и нищичко не казваше. Само слушаше, кимаше с глава и въздишаше. Когато Немеестрахотнищо свърши с разказа си, тя стана, погледна го много, ама много строго и каза:

                - Сега си легни и се наспи добре, утре с татко ще решим как да те накажем, но искам да знаеш, че макар да си постъпил много лошо като си отишъл без разрешение толкова далеч, аз се гордея със смелата ти постъпка да отидеш в тази тъмна и дъждовна нощ и да занесеш тези наистина нужни неща на татко си. Макар и много непослушно, ти си едно изключително смело мече.

                Немеестрахотнищо се усмихна и очичките му заблестяха. Помисли си, че може и да му се размине наказанието, но мама сякаш прочете мислите му и отново строго, ама вече не чак толкова строго каза:

                - Не си мисли, че наказанието ще ти се размине! Сега бързо в леглото и тихичко, за да не събудиш Добродушка!

                Немеестрахотнищо изтопурка по стълбите към стаята си, мушна се в топлото си креватче и усети, че вместо да се страхува той е щастлив. Сигурно защото беше разказал всичко на мама. Е наистина щяха да го накажат, но въпреки това беше доволен. Сгуши се под юрганчето, почеса се по ушенцето и се замисли. Като че ли му трябваше повече смелост да си признае че е направил нещо непозволено, отколкото да направи самото непозволено нещо. И докато мислеше – заспа.

Глава 4

Как Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам 

отидоха в Долината на водните плъхове

         Рано сутринта Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам се срещнаха в края на Полянката до потока. Не споделиха с никой, че смятат да отидат в Долината на водните плъхове. Решиха да предприемат това пътешествие тайно от всички защото се страхуваха, че някой може да ги спре. Бяха се измъкнали от къщи веднага след закуска и побързаха да поемат по пътечката която водеше към Поляната с дивите ягоди, преди някой от приятелите им да ги види. Единствено Колкосъмкрасива ги видя, но само им махна с ръка и отново започна да реши опашката си, без дори да ги попита къде са тръгнали.

Немеестрахотнищо беше сложил в раничката си няколко сладки и шишенце с вода, а Искамвсичкодазнам носеше кошничка с пресни малини, които сам беше набрал. Бързаха колкото беше възможно. Заобиколиха Поляната с дивите ягоди и навлязоха в най-гъстата част на Голямата гора. Тук дори и в слънчев ден беше мрачно, защото клоните на дърветата бяха толкова преплетени, че лъчите на слънцето не можеха да проникнат през тях. Благодарение на татко Мечо, пътечката беше чиста и удобна за ходене, но въпреки това те напредваха бавно, защото Искамвсичкодазнам не можеше да върви по-бързо. Двамата приятели вървяха мълчаливо.

        Вече беше почти обед, а целта на пътешествието им беше все още далеч. Немеестрахотнищо почеса ушенцето си. Чудеше се как да предложи на Искамвсичкодазнам без да го обиди да го вземе в раничката си за да могат да вървят по-бързо. Най-после спря и каза:

- Знаеш ли Искамвсичкодазнам, аз мисля, че ти си един много смел и добър приятел. Мисля си също, че да се достигне Долината на водните плъхове се изисква много кураж. Обаче си мисля също, че ние с теб май доста бавно напредваме и няма да успеем да стигнем до там преди да се мръкне. Дали няма да е по-лесно, ако все пак се опитам да ти помогна и да те взема в раничката си? Не че смятам, че не можеш да се справиш сам с пътя до там.

- Ами да ти кажа право мога да се съглася с теб, но само защото разбирам колко е важно да стигнем колкото се може по-бързо до Долината на водните плъхове, ама си мисля, че кошничката с малините ще ми пречи.

- Тогава да поспрем да починем и да излапаме малините.

      Двамата приятели се отбиха от пътечката и седнаха под едно дърво, земята около ствола беше покрита с гъст мек мъх. Излапаха малините и Искамвсичкодазнам се настани в раничката на Немеестрахотнищо. Оставиха капачето отворено, така че до може да вижда от къде минават и бяха готови отново да поемат към Долината на водните плъхове. Искамвсичкодазнам беше едно много силно мече и смело пое по пътеката макар и с натежала раничка. По едно време, когато започна мъничко да го дострашава Немеестрахотнищо запя.

„ Ние сме приятели, приятели, приятели,

смело ний вървим,

ние сме приятели, приятели, приятели

и ще победим”

       Костенурчето му пригласяше като повтаряше „смело ний вървим” и „и ще победим”. По едно време спря да пее и попита:

- Мислиш ли, че това е правилна песен? Като се замисля вървиш само ти, а и не знаем дали ще победим въобще някого.

- Това е само една песен – каза Немеестрахотнищо – може и да не е съвсем точна. Пък и като си помисля щом сме заедно, щом отиваме някъде за където и двамата сме тръгнали, няма значение, че си в раничката. Все едно е че и ти вървиш.

Вървяха мълчаливо известно време, защото пътеката беше стръмна и на Немеестрахотнищо му беше трудно да се изкачва и да пее едновременно. Когато стигнаха до най-високото място Искамвсичкодазнам отново попита:

- А за победата какво мислиш? Има ли кого въобще да побеждаваме?

- Не знам! Обаче аз като че ли малко се страхувам от тази мрачна гора, но продължавам да вървя, ако и с теб е така, това значи, че ако не друго, поне страха си ще победим. – Каза Немеестрахотнищо и се почеса по ушенцето.

- И мен мъничко, ама съвсем мъничко, ме е страх, но и аз не искам да спираме. – Отвърна костенурчето – Това значи, че песента ни е съвсем правилна.

Продължиха да пеят и да вървят по пътечката, която вече не беше така добре почистена и тук там се виждаха дупки, изровени от дъждовете. Това можеше да означава едно единствено нещо – те бяха вече съвсем близо до Долината на водните плъхове.

       След няколко минути дърветата оредяха и пред тях се откри нещо, което съвсем не приличаше на долина, а по-скоро на малки хълмове от странни непознати неща. Изведнъж измежду нещата изскочи един голям сив мишок. Немеестрахотнищо спря, сърчицето му започна бързо да тупти, лапичките му се изпотиха и той усети че крачетата му омекват и че ужасно му се иска да седне, но не смееше да помръдне. Искамвсичкодазнам пък се скри в раничката, дръпна капачето над главичката си и за по-сигурно се прибра в черупката си. Мишокът изпуфка с голямата си лула, засмя се дружелюбно и каза:

- Ей, ама аз май здравата ви уплаших, момчета! Простете! Не исках да го направя. Отдавна никой не е идвал тук. Да не сте се загубили?

- Не, не господин Мишок, не сме се загубили. – едва промълви Немеестрахотнищо. – Ама като си помисля, може и да сме се загубили. Ние търсим Долината на водните плъхове, а това тук не прилича на долина.

- Дааа, - поклати глава мишока - наистина не прилича на долина. Но точно това е мястото, което търсите. Преди наистина беше долина, но хората от големия град започнаха да оставят тук ненужните си неща и долината вече я няма. А на вас защо ви е долината?

       Искамвсичкодазнам се успокои като чу, че приятелят му разговаря с мишока и показа главичката си от раничката:

- Ние не търсим точно долината, а нещо което да ме научи да ходя по-бързо.

- О-о-о, това е сериозен въпрос – каза мишокът и поглади дългите си мустаци – За да се реши е необходимо повече време. Ако искате може първо да се запознаем, защото не е добре малките момчета да говорят с непознати, а след това мога да ви предложа от сладките на госпожа Кадифенокожухче и да поговорим на терасата на моят скромен дом.

- Ами може – отвърна мечето – аз съм Немеестрахотнищо, а в раничката е приятелят ми Искамвсичкодазнам.

- Аз съм господин Прекраснимустаци, радвам се да се запознаем. Тук много рядко ни идват гости. Като си помисля тук никога не ни идват гости. Живеем доста самотно бих казал.

- Далеч ли е вашият скромен дом?

- Ето там – господин Прекраснимустаци посочи зад себе си – съвсем близо е. Първо ще минем покрай къщата на глиганите – господин и госпожа Обичамжълъди, но те за съжаление не са у дома и няма да мога да ви запозная с тях. После ще минем покрай къщата на двете невестулки - госпожиците Прекрасна и Суетна. Те са много изискани дами, но са самотни, защото на това място няма подходящи съпрузи за тях. Сигурен съм , че много ще се радват да се запознаят с вас.

          Немеестрахотнищо свали раничката си за да може Искамвсичкодазнам да излезе от нея и тримата се запътиха към дома на любезният господин Прекраснимустаци. Докато вървяха приятелите му разказаха защо са дошли в долината на водните плъхове.

          Госпожа Кадифенокожухче беше много радостна от това, че най-после ще може да почерпи някого със своите сладки. Тя настани двамата приятели удобно и донесе им пълни чинии с най-различни сладкиши и наля в чашите им с прекрасен сок от горски ягоди. След това изтича да покани и съседките си госпожиците Прекрасна и Суетна. Двамата приятели им разказаха надълго и широко за пътешествието си до тук и те бяха възхитени от смелостта им, но и трите бяха единодушни, че макар и много смело това не е много хубаво, защото сигурно горките им майки много са се разтревожили за тях. В това време господин Прекраснимустаци отиде да потърси начин да помогне на гостите си.

       Когато похапна добре, Немеестрахотнищо старателно избърса муцунката си и каза:

- Знаете ли госпожо Кадифенокожухче, и мама прави вкусни сладки с мед и сок от равен, но такива като вашите никога до сега не бях ял. Това бялото нещо отгоре, което прилича на сняг, е много вкусно.

- О, колко мило момче! – възкликна госпожица Прекрасна.

- И колко добре възпитано! – допълни госпожица Суетна.

- Благодаря ти за любезните думи, дете - засияла от удоволствие каза госпожа Кадифенокожухче – Аз зная, че сладките ми са прекрасни, но е толкова хубаво да чуеш, че някой много ги харесва. А това бяло нещо ми го носи моята братовчедка Сребърнокожухче, която живее чак във фермата до Големия град. Сигурна съм, че ако имаше кой и на твоята майка да донесе от него и тя щеше да прави такива сладкиши.

        Докато говореха и похапваха господин Прекраснимустаци се върна. Той изглеждаше много доволен и като се убеди, че мечето и костенурчето са похапнали добре, поглади мустаците си и каза:

- Не искам да бъда нелюбезен домакин, но слънцето е вече много високо и ако искате да се върнете вкъщи преди да мръкне трябва да си тръгвате вече. Намерих нещо, което със сигурност ще свърши работа. Елате с мен и ще ви го покажа.

      Приятелите го последваха, а след тях тръгнаха двете невестулки и госпожа Кадифенокожухче. Когато стигнаха на пътеката мечето и костенурчето видяха нещо много странно. Те никога не бяха виждали точно такова нещо. В Странното нещо имаше и други не по-малко странни неща. Господин Прекраснимустаци започна важно да обяснява:

- Това е нещо което може да помогне на някой който не може да ходи бързо да ходи по-бързо. Нашият приятел - конят Бързикопита, когато ни посещава, винаги носи със себе си подобно нещо. Е много по-голямо, но изглежда точно така. С него хората от Големия град докарват тук разните неща които видяхте. Ти Искамвсичкодазнам ще седнеш в него, а Немеестрахотнищо ще хване дръжката и ще дърпа докато върви. Така хем няма да му е тежко, хем ще вървите много бързо. Когато стигнете до склона и Немеестрахотнищо може да седне при теб и тогава двамата ще бъдете по-бързи дори от вятъра.

- О, колко хубаво нещо! – Каза възхитен Немеестрахотнищо. – Колко сте мил господин Прекраснимустаци. А какви са тези други неща в Нещото за бързо ходене?

- Това – господин Прекраснимустаци посочи нещо, което приличаше на малка пръчка, - е за таткото на Искамвсичкодазнам, с него той ще може по-бързо да пише своята Горска история, без постоянно да моли дивите патици за пера. Моята братовчедка госпожа Сребърнокожухче каза, че хората му казват молив.

- Това – продължи мишокът и взе нещото което приличаше на парче кора от дърво, ама съвсем не беше кора от дърво - е за таткото на Немеестрахотнищо. То ще му помогне по-лесно да се грижи за пътеките в Голямата гора. Нашата братовчедка госпожа Сребърнокожухче каза, че и с него хората режат клоните на дърветата, наричат го трион.

- Тук съм сложила малко от сладкото бяло нещо, което прилича на сняг – намеси се госпожа Кадифенокожухче – Майка ти ще се зарадва на такъв подарък, нали Немеестрахотнищо? А това е за твоята майка Искамвсичкодазнам. Малко от моя специален ягодов сироп, който надявам се тя ще хареса. Сложила съм ви и сладки за из път.

        Госпожа Кадифенокожухче прегърна силно мечето и костенурчето и още веднъж каза колко е била щастлива от посещението им.

- Мисля си – каза малко смутено Немеестрахотнищо, - че би било много добре ако и вие ни дойдете на гости. Дори се чудя, защо никога не сте идвали на летните концерти на жабите до Голямото езеро или до магазина на господин и госпожа Хитрушкови.

- Е, - отвърна господин Прекраснимустаци – толкова е далече пък и никой никога не ни е канил. Май другите обитатели на Голямата гора не ни харесват много.

- Но те не ви познават. – Обади се Искамвсичкодазнам. – А ако не ви познават, как тогава биха могли да не ви харесват?

- Случват се такива неща понякога – поклати глава мишокът, – но все пак благодаря за любезната покана! Може би някога и ние ще ви посетим.

        Госпожиците Прекрасна и Суетна също прегърнаха силно Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам и избърсаха дискретно сълзите си. След това приятелите се сбогуваха, обещаха че ще ги посетят пак, но само с разрешение от родителите си и потеглиха по обратния път.

          Сега беше много по-лесно отколкото на идване. И това беше не само заради нещото което ти помага да вървиш по-бързо, а и защото вече не се страхуваха. Гората не им се струваше толкова тъмна и мечето бодро крачеше по обратния път. Когато стигнаха склона Немеестрахотнищо се настани до Искамвсичкодазнам и когато тръгнаха надолу отново запя:

„ Ние сме приятели, приятели, приятели,

смело ний вървим,

ние сме приятели приятели, приятели,

и ще победим”

- Дали да не си измислим друга песен? – попита Искамвсичкодазнам – Сигурен съм, че тази вече е неподходяща, защото сега и двамата не вървим, а по-скоро летим, а и нали вече сме победили страха?

- Прав си – каза Немеестрахотнищо. – По-правилно ще бъде ако пеем „смело ний летим”, но „и ще победим” ще си остане, защото винаги ще се намери нещо за побеждаване.

И приятелите запяха отново, този път заедно:

„ Ние сме приятели, приятели, приятели,

смело ний летим,

ние сме приятели приятели, приятели,

и ще победим”

           Докато пееха стигнаха края на склона и нещото което ти помага да ходиш по-бързо спря. Немеестрахотнищо слезе и продължиха към къщи. Но колкото повече приближаваха към Поляната до потока толкова по-бавно вървеше Немеестрахотнищо.

- Умори ли се, приятелю – попита съчувствено Искамвсичкодазнам.

- Не, но имам някакво лошо предчувствие. На Поляната с дивите ягоди нямаше никой от приятелите ни. Ако майките ни са разбрали за нашето пътешествие, ще бъдем наказани до края на живота си, а това никак няма да ми хареса!
       - А ако им обясним колко важно е било това за нас и ги помолим да ни простят? – с надежда попита Искамвсичкодазнам.
       - Е, тогава може би ще ни накажат само до края на лятото! –въздъхна Немеестрахотнищо. – Но и това никак няма да ми хареса!

Глава 3

Как Немеестрахотнищо и Искамвсичкидазнам попитаха по заобиколен начин

господин Многознайко,

как някой, който не може да ходи бързо може да започне да ходи бързо

Къщата на господин Многознайко се намираше близо до Поляната с дивите ягоди. Тя беше разположена в клоните на един много стар изсъхнал дънер, беше голяма и пълна с разни научни неща. Господин Многознайко я беше наследил от дядо си, професор Многознайков, който наистина знаел много, и си мислеше че заедно с нея и научните неща е наследил и знанията на дядо си. Затова беше сложил на вратата следния надпис:

„Това е къщата на господин Многознайко,

внукът на великия професор Многознайков,

който всичко знае”

Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам прочетоха надписа и се спогледаха. Какво ли означаваше това? Дали че господин Многознайко знае всичко или, че професор Многознайков е знаел всичко? Помислиха си, че ще им е от полза ако е вярно първото и дръпнаха въженцето на камбанката, която висеше в ляво от входната врата. Разнесе се звън и след това на прозорчето над вратата се подаде главата на господин Многознайко.

- Какво има момчета? – попита важно той и без да изчака отговора им продължи – Не, не ми казвайте! Знам защо сте дошли. Вие със сигурност се нуждаете някой от моите много мъдри съвети!

- Ами да. – Измънка Немеестрахотнищо. – Искаме да Ви попитаме по заобиколен начин как някой който не може да ходи бързо може да започне да ходи бързо.

- Д-а-а-а – поклати глава господин Многознайко – Ако не ме питахте по заобиколен начин можех да ви отговоря, че в Долината на водните плъхове може да се намерят всякакви неща, някое от които може да помогне на този някой който не може да ходи бързо. Но понеже ме питате по заобиколен начин сега мога да ви кажа само, че това е много трудно и дори невъзможно. Но понеже аз зная много, а моят дядо професор Многознайков знаеше всичко, ще помисля, ще прегледам научните нeща , които той ми завеща заедно с тази прекрасна къща и ще ви дам отговор през идната година по същото време.

- Ама – пак измънка Немеестрахотнищо - мисля, че тогава ще бъде твърде късно, защото този някой, който не може да ходи бързо, трябва бързо да започне да ходи бързо.

- Тогава може би, ще мога да ви отговоря през идния месец по същото време.

- Жалко, но и тогава ще е късно.

- Ами ако се опитам да ви дам отговор идната седмица по същото време?

- Пак ще кажа същото, ще бъде късно.

- А утре по същото време?

- Е тогава може би няма да е чак толкова късно – каза Немеестрахотнищо – но ние ще Ви бъдем много благодарни, ако можете да го направите още днес по същото време.

- Ами-и-и-и – господин Многознайко наведе глава и се направи на дълбоко замислен – това значи да ви дам отговор веднага.

Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам закимаха с глави едновременно.

- Ами-и-и-и – господин Многознайко отново наведе глава и отново се направи на дълбоко замислен – Ако този, който не може да ходи бързо, има приятел, който може да ходи бързо, то този приятел трябва да му помогне и да ходи по-бързо.

- А ако този приятел не знае как да му помогне? – попита Немеестрахотнищо.

- Ако един приятел не знае как да помогне на приятелят си, как аз, един обикновен господин Многознайко, бих могъл да знам?

- Ние си помислихме, че един господин Многознайко знае много неща и само той би могъл да ни каже и това. - Измънка Искамвсичкодазнам.

Господин Многознайко не отговори, а само повдигна едното си крило за довиждане и се скри в къщата си.

Приятелите тръгнаха обратно към полянката до езерото.

- А ако отидем в Долината на водните плъхове, дали там няма да намерим отговора? – попита Немеестрахотнищо.

- Може и да го намерим, но нали знаеш Долината на водните плъхове е отвъд Поляната с дивите ягоди, а и освен това ни е забранено да правим опасни неща. – отвърна му Искамвсичкодазнам и намести очилата си.

- Ако заобиколим Полянката с дивите ягоди няма да сме преминали през нея, а ако не сме преминали през нея значи не сме отишли отвъд нея. А колкото до опасните неща - ние не знаем дали това е опасно нещо. Ако не знаем, че да отидем в Долината на водните плъхове е опасно, значи, че това не е опасно нещо, а неизвестно нещо – каза Немеестрахотнищо. – Да правим неизвестни неща не ни е забранено.

- Ами ако когато отидем в Долината на водните плъхове се окаже, че това не е неизвестно нещо а опасно нещо? – Искамвсичкодазнам се спря по средата на пътеката и заклати глава - Все пак всички знаят, че водните плъхове са зли и затова никой никога не ходи в Долината на водните плъхове.

- Ако никой никога не е ходил в Долината на водните плъхове и не се е срещал с тях, как би могъл някой да знае, че са зли? – Почеса се зад ушенцето Немеестрахотнищо. – Мисля, че това със сигурност не е опасно нещо. Това просто е неизвестно нещо.

- И неизвестните неща могат да бъдат опасни, даже бих казал много опасни! – Не отстъпваше Искамвсичкодазнам. – Даже като си мисля, неизвестните неща понякога могат да бъдат по-опасни от известните неща.

- Е,– почеса се зад ушенцето Немеестрахотнищо –може и да си прав, но все пак това е много повече неизвестно нещо, отколкото опасно нещо. И ако наистина искаме да направим нашето голяма пътешествие, трябва да отидем!

След като повървяха малко мълчаливо, костенурчето се спря и каза:

- Ще се съглася с теб, само защото ти си ми един много голям приятел и защото искаш да ми помогнеш, но си признавам, че мъничко ме е страх.

- Ако трябва да бъда съвсем честен и мен мъничко, ама съвсем мъничко ме е страх, но когато сме двамата можем да си вдъхваме кураж.

Призна Немеестрахотнищо и двамата приятели продължиха по пътечката замислени за предстоящото пътешествие до Долината на водните плъхове.