Глава 11

Как Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам

направиха лагер, как се запознаха

с Храбросърце и как станаха детективи

Когато стигнаха до края на Голямата гора слънцето клонеше към залез, а в далечината Голямата река изглеждаше огнено червена. Двамата останаха много изненадани от това, защото очакваха водата да е като тази в потока и решиха щом се приберат у дома да попитат госпожа Строгасъм какво е това чудо. След това се заеха да си направят колибка в която да пренощуват. За това ги беше посъветвал господин Здравбент, така щели да избегнат росата рано сутрин и да им бъде по-топличко. Направиха криво-ляво колибката, но когато Немеестрахотнищо се пъхна вътре за да постеле одеалцето тя се събори.

- Май ти трябваше да направиш това – Каза мечето гузно, като се измъкваше заднешком от развалената колибка.
- Не си виновен ти. – Успокои го костенурчето. – Не сме я направили както трябва. Предлагам ти да седнем и да помислим къде сме сгрешили и после да я построим отново.
- Ами добре. – Съгласи се мечето и после плахо предложи: - Дали пък да не похапнем докато мислим. Аз лично мисля по-добре когато коремчето ми е пълно.
Преди костенурчето да успее да отговори, от храстите изскочи нещо и извика:
- Стой не мърдай! Заловен си!

Приятелите се спогледаха, а мечето попита:
- Защо крещиш?
- За по-страшно. – Отговори нещото.
- Е да, ама не е страшно, а само шумно! – Каза костенурчето и като огледа нещото попита: - Ти какво си?
- Аз съм Храбросърце! А вие кои сте и какво правите тук?
- Не те попитах кой си, а какво си. – Важно вдигна вежди костенурчето и намести очилата си. – Няма да ти кажем кои сме и какви сме докато ти не се представиш. Така е прието.
- Вие сте на моя територия, затова аз задавам въпросите. – Отвърна нещото и важно вирна муцунка.
- Аз съм мечето Немеестрахотнищо, а това е приятеля ми Искамвсичкодазнам. Ние сме пътешественици и идваме от Поляната до потока. Мисля, че Голямата гора е наша и трябва да си малко по-любезен, защото ти си на наша територия, но не е нужно да се караме за това. Можем просто да се запознаем.

- Добре тогава. – Каза примирено Храбросърце. – Аз съм кученце и живея във фермата до реката.

- А защо си дошъл чак до Голямата гора? И ти ли си пътешественик? – Попита Мечето.
- Не, аз съм детектив. – Отвърна кученцето и като се огледа наоколо продължи: - Вие май смятате да нощувате тук?
- Да! Ще си направим колибка и след това ща похапнем. – Намеси се костенурчето.
- Не, не точно в този ред, но наистина смятаме да направим тук нашия лагер. Първо обаче ще похапнем и ще помислим как да направим колибката така, че да не се събаря. – Каза мечето и за да бъде още по-убедително започна да вади от Нещото за бързо ходене храната и да я подрежда върху шарената кърпа, която мама Мецанка беше сложила в торбичката.

Храбросърце огледа с удоволствие вкусните неща и си помисли, че никак няма да е зле ако го поканят да им прави компания, но на глас рече:

- Ами аз тогава да се заемам с моите детективски работи и да ви оставя да се настаните.

Немеестрахотнищо изгаряше от любопитство и ужасно му искаше да разбере какво точно са детективски работи, затова беше готов дори да се лиши от някоя друга курабийка или кифличка, но да разбере какво точно прави кученцето. „Детективски работи” звучеше някак много интересно и дори малко потайно затова предложи:

- Остани да хапнеш с нас. Може да научим повече един за друг. Ние ще ти разкажем за нашето пътешествие, а ти за твоите „детективски работи”.

Кученцето не чакаше втора покана и с удоволствие прие да сподели вечерята на двамата приятели. Тъкмо седна и изведнъж се сети за нещо. Скочи и се втурна по пътечката към Голямото поле. След няколко минути се върна с малка торбичка и започна да вади от нея разни неща и да ги подрежда върху шарената кърпа.
- Какво е това? – Попита костенурчето и посочи нещо странно в което се отразяваха последните слънчеви лъчи. – Прилича на огледалото на Колкосъмкрасива, но не е съвсем същото.
- Това е лупа. – Важно отвърна кученцето. – С нея разглеждам по-добре следите на похитителите. Аз съм детектив и сега трябва да открия следите на двама опасни престъпници.
- Щом търсиш следи, не е ли по-правилно да се наричаш следотърсач? – Малко разочаровано попита Немеестрахотнищо.
- Не! – категорично отрече Храбросърце. – Да си следотърсач означава само да търсиш стъпки и да откриваш тези които са ги оставили, а да си детектив означава да откриваш всякакви следи.
- Не бих казал, че има голяма разлика. – Намеси се Искамвсичкодазнам. – Ама щом казваш, ще приемем, че това е така. Все пак това е твоята работа и ти знаеш най-добре как се нарича.
- А за какви похители говориш? Какво са похителите? – Попита мечето.
- Похитители не похители! Те отвлякоха сина на господин и госпожа Зурличкови, малкият Обичамдасипохапвам. Всички от фермата ги търсят, но аз мисля, че те не тръгнаха във вярната посока. – Обясни кученцето и след като извади от торбичката си едно клонче с малко козина върху него, важно продължи – Тази изключително важна улика намерих на храста до южната порта на фермата, която води право към тази част Голямата гора. казах това на татко ми, но той не ми обърна внимание. Сигурен съм, че похитителите са тръгнали насам, а всички останали тръгнаха да ги търсят към Долината на боклуците.
- Къде е тази долина на боклуците? – Попита Костенурчето и разгъна картата пред Храбросърце.
- Ето тук. – каза кученцето и посочи Долината на водните плъхове.
- Това е Долината на водните плъхове, а не Долината на боклуците. – Възрази Немеестрахотнищо.
- За вас може да е Долина на водните плъхове, но за нас е Долина на боклуците. Бързикопита добре познава тази част на гората, защото всяка седмица ходи там и посещава свои приятели, които живеят именно тук.

Искамвсичкодазнам се изправи и започна да се разхожда, като от време на време спираше, наместваше очилата си, тихичко промърморваше „Да, да-а!” и отново започваше да се разхожда. Тъкмо когато Немеестрахотнищо изгуби търпение той седна отново и важно каза:

- Мисля, че се досещам кои са похитителите, но имам нужда от още малко сведения. Първо дай да разгледам онова нещо.

- Кое нещо? – попита кученцето.

- Ами онова там, с козината. – Отговори костенурчето защото не можа да се сети за думата която използва Храбросърце.

- А уликата ли! Ето я, но внимавай като я пипаш.

Костенурчето взе клончето и внимателно го огледа. По него имаше остри и твърди бодли, а върху козината се виждаше малко засъхнала кръв.
- Мисля, че аз и моят приятел видяхме похитителите. –Важно каза Искамвсичкодазнам и след като си намести очилата, добави: - Дори мога да кажа, че аз и Немеестрахотнищо знаем кои са те, или поне кой е единия от тях.
- Ами тогава, – радостно каза Храбросърце, – вие също ще бъдете детективи и заедно ще спасим Обичамдасипохапвам.
- Аз не съм сигурен, че искам да съм детектив.- Възпротиви се мечето. – Никак не ми се иска да срещам отново онези двамата.
- Няма да ги срещаме, а ще ги проследим! Ще разберем къде ще скрият Обичамдасипохапвам и ще извикаме възрастните. – Отвърна кученцето и излапа още една кифличка.
- Тогава може направо да викаме възрастните, защото аз знам, че те ще бъдат през тази нощ в хотела на господин Вечносъмсърдит. – Доволно каза мечето.
- Не сме съвсем сигурни! – Поклати глава костенурчето – И двамата чухме, че те само възнамеряват да отидат там, но не знаем дали ще отидат точно там.

И тримата замълчаха и се замислиха. Най-после Храбросърце предложи:

- Да вземем количката ви и да тръгнем по следите към мястото където сте ги видели!

- Ние нямаме количка! – Казаха в един глас Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам.

- Как да нямате! – Изненада се кученцето. – А това какво е, не е ли вашата количка?

- Това е Нещо за бързо ходене, а не количка. – Отсече костенурчето.

- Няма никакво значение за какво го използвате, това е една обикновена количка с която можеш да си возиш разни неща. Във фермата има много такива. Хайде да прибираме тези неща и да тръгваме да спасим Обичамдасипохапвам! Всяка минута е важна.