Глава 13

Как Немеестрахотнищо, Искамвсичкодазнам и Храбросърце спасиха Обичамдасипохапвам и станаха герои

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят похитителите, Храбросърце прошепна:

- Имам план. Аз ще отида от другия край на полянката и ще вдигна шум, похитителите ще хукнат да ме гонят, а ти в това време ще отвържеш Обичамдасипохапвам и бързо ще го отведеш от тук. Нали казваш, че Поляната до потока е наблизо.

- Ами ако само единия тръгне след теб? Тогава какво ще правим?

- Виж, не се сетих за това. Чакай да помисля малко. – Каза разочаровано Храбросърце и после радостно добави – Сетих се! Първо аз ще вдигна шум от онази страна и когато единият тръгне да ме гони, ти ще вдигнеш шум от тази страна и другият ще подгони теб.

- Добре де – недоумяваше мечето - а кой тогава ще освободи Обичамдасипохапвам.

- Вярно бе! Трябва ни още някой. – Прошепна кученцето.

- Сетих се! – радостно възкликна Немеестрахотнищо. – Ако успеем да търкулнем онзи камък, той ще вдигне достатъчно шум, а и в тъмното никой няма да разбере че е камък. Когато един от двамата тръгне да провери какво става ще приложим твоя план.

- Става – доволно се съгласи Храбросърце.

Двамата детективи запълзяха към камъка, колкото се може по-внимателно. Стигнаха до него и се опитаха да го търкулнат, но той беше наистина доста тежък и Немеестрахотнищо прошепна:

- Ето в такива моменти Искамвсичкодазнам е много полезен.

- Защо, да не би да е чак толкова силен? – Недоверчиво попита Храбросърце.

- Не, но винаги намира хитър начин за да се свърши нещо по-лесно. Дай да се опитаме и ние да измислим такъв.

Те седнаха и подпряха гръбчета на камъка, а мечето започна да чопли тревичките, за да може да мисли по-добре. И докато правеше това видя, че почвата около камъка е мека и може лесно да я разровят. Изведнъж му дойде прекрасна идея. Клекна и бързо започна да копае с лапички в основата на камъка. Храбросърце се зае да му помага и скоро камъкът се разклати. Те го заобиколиха и го натиснаха с всички сили които имаха. Камъкът помръдна леко и те отново се напънаха. Той се разклати още повече и се търкулна към близките храсти. Двамата детективи едва успяха да се скрият и единият от похитителите вече тичаше след камъка и злобно се оглеждаше.

Немеестрахотнищо се притаи в храстите и зачака Храбросърце да подмами и другият. Щом чу уговореният сигнал той с всички сили хукна към малката полянка. Когато го видя Обичамдасипохапвам, който се беше събудил от шума, се уплаши още повече и започна силно да плаче и да се дърпа. Въженцето с което беше вързан се опъна и мечето не можеше да отвърже стегнатия възел. Успокояваше и молеше прасенцето да спре да се дърпа и да му помогне, за да могат и двамата да избягат на време от това място, но Обичамдасипохапвам беше толкова уплашен, че нищо не чуваше, а само пищеше и риташе с крачета. Всеки момент похитителите можеха да се завърнат и да заловят и него, но Немеестрахотнищо не се отказваше и продължаваше да се мъчи да развърже стегнатият възел.

Тъкмо когато беше напълно отчаяно, че мисията по спасяването се е провалила, мечето дочу познати гласове и видя светлинки между дърветата. Като викаше силно „насам, насам” той започна да скача и да размахва лапички, което съвсем не беше необходимо, защото колкото и да се стараеше не можеше да надвика пищящото прасенце.

На малката полянка се появи господин Миризливков, който носеше специалният си полицейски фенер и макар да беше по пижама беше съобразил да си сложи значката и полицейската шапка. Миг след него долетя и господин Здравклюн, който за всеки случай беше взел и лечителската си чанта. Те пристигнаха най-напред, тъй като живееха най-близо до мястото бяха чули първи писъците на прасенцето, но след тях се виждаха и други фенери, което означаваше, че идват и другите обитатели на Поляната до потока. Всички бяха с фенери и по пижами. Ако не беше толкова страшно сигурно можеше да бъде много смешно.

В това време от долният край на малката полянка се зададоха още светлинки. Мечето видя, че идват господин Прекраснимустаци и госпожа Кадифенокожухче, пред тях доволно припкаше Храбросърце, а Искамвсичкодазнам беше седнал на гърба на татко му и само викаше „Натам, натам! Хванете ги”. Зад тях тичаше запъхтян таткото на Обичамдасипохапвам, който като видя разплаканото си синче побърза да го прегърне и да го успокои.

 

 

 

На малката полянка настана страшна суматоха. Всички говореха в един глас и всеки се опитваше да научи какво точно се е случило, а мама Мецанка не преставаше да прегръща Немеестрахотнищо и да повтаря „Ах само тревоги ми създаваш с твоите геройства!”.

Искамвсичкодазнам обясняваше, без да си признава че малко е подремнал, как храбро стоял на пост, но приятелите му се забавили. Той се притеснил и в тъмното смело се спуснал с Нещото за бързо ходене до Долината на водните плъхове, разказал на възрастните какво се е случило и всички тръгнали да помогнат на двамата детективи. Първо искали да го оставят при госпожиците Прекрасна и Суетна, но после решили че е по разумно да го вземат за да им показва пътя по който са тръгнали приятелите му.

 

Всички говореха един през друг и хвалеха смелите пътешественици, които вече бяха пътешественици-детективи, но щом на малката полянка се появиха господин Обичамжълъди и синовете му всички замлъкнаха, защото те водеха похитителите. И двамата бяха със завързани ръце и гледаха много засрамено. Господин Миризливков се зае със задълженията си и разпореди злосторниците да бъдат затворени до сутринта и тогава всички да решат как да ги накажат, но се оказа, че няма къде да ги затворят.

Господин Хитрушков предложи подземния склад на магазина си, но другите отхвърлиха тази идея защото похитителите можеше да изядат всички запаси. Тогава се намеси господин Едваходи и предложи още сега да изгонят и двамата от Голямата гора и да им бъде забранено да се връщат в нея, освен ако не се поправят и не спрат да вършат лоши неща. Все пак, както каза той, синът на госпожа Вечносъмсърдита беше един от тях и никой нямаше право да му откаже да се върне у дома когато се промени. Възрастните единодушно се съгласиха с него и поведоха двамата похитители към края на гората, а господин Здравбент каза, че още утре с помощта на господин Острободилков ще постави големи, здрави табели на пътеките които водят към Голямата гора и на тях ще напише „Забранено за злосторници!”.

Госпожа Вечносъмсърдита много се срамуваше от лошата постъпка на сина си. Беше много благодарна на съседите си за решението да не го изгонят за винаги, защото беше сигурна, че той ще се вразуми и се ще раздели с лошите вълци от пещерата и тогава ще може да се върне в бащиния си дом. Нещо в сърцето й подсказваше, че ще стане точно така. Това тя само си го мислеше и не го сподели дори с господин Вечносъмсърдит.

Вече се зазоряваше когато всички се прибраха по домовете си. Преди да се разделят обаче, госпожа Вечносъмсърдита предложи на другия ден отново да направят празненство – този път в чест на новите приятели от фермата. По този начин тя искаше да благодари за снизходителното отношение към сина й. Естествено всички приеха.

Обитателите от Долината на водните плъхове и гостите от фермата се настаниха в хотела на господин Вечносъмсърдит, а със специално разрешение от родителите си Храбросърце и Искамвсичкодазнам отидоха да спят в къщата на Немеестрахотнищо, където можеха да говорят до насита за нощното си приключение. Не можаха обаче да говорят дълго защото бяха толкова уморени, че заспаха веднага щом главичките им докоснаха възглавничките.