Глава 16

Как Добродушка, макар и едно съвсем
малко мече, помогна на Немеестрахотнищо
да се сдобри с приятелите си

Когато се прибра вкъщи Немеестрахотнищо веднага се затвори в стаята си, захвърли наградата и отказа дори чашата топло мляко и курабийките, които баба Добратамецана му донесе за да се подкрепи и да прогони лошите мисли от главата му. Щом видяха това мама Мецанка и татко Мечо решиха да го оставят на мира, като се надяваха до утре да му мине и той отново да стане едно весело мече. Само Добродушка не се предаваше, ходеше след него и само повтаряше „ Нека ти кажа какво се случи, нека ти кажа какво се случи!”. В началото Немеестрахотнищо не проронваше и дума, а само махваше с ръка и сядаше на друго място, но тя не го оставяше на мира. Най после той не издържа и малко ядосано каза:
- Добре малка досаднице, хайде разкажи ми какво се случи!

Добродушка най-подробно му разказа всичко. Каза и колко тъжен бил Искамвсичкодазнам и колко изненадан бил Храбросърце. Като чу това Немеестрахотнищо доволно рече:

- Щом са толкова лоши да им е тъжно!
- Баба казва, че никой не е лош наистина, просто понякога постъпва лошо защото ситацията е такава.
- Какво е такова? – развесели се Немеестрахотнищо.
- Ситацията – повтори сестричката му и добави – Макар, че не знам какво точно значи това.
- Ситуацията, а не ситацията, глупачето ми! - Каза мечето и я погали по главичката.
- Ситуацията или ситация няма значение, важното е че приятелите ни съвсем не са лоши и ти много ги обиди като ги нарече приятели-предатели.
- Е може и да си права.– отговори Немеестрахотнищо, защото и на него му се струваше, че малко е прекалил, още повече, че тогава беше много ядосан и не очакваше някой да го чуе.
- Ами тогава утре просто отиди при тях и се сдобрете! - предложи Добродушка.
- А-а-а, не! Не мога да отида и да им кажа, че съжалявам за думите си. Не че не го мисля, ама не мога да го кажа.
- Ами тогава им напиши писмо. Напиши всичко което мислиш и аз ще им го занеса утре сутрин. – Предложи Добродушка, като дори не подозираше, че и другите се решили да направят същото.

Немеестрахотнищо не можеше да не признае, че предложението на сестричката му е доста добро. Много по-лесно беше да каже, че е сгрешил и съжалява за постъпката си в писмо. Настани се на масичката и като захапа върха на перото започна да мисли какво точно да напише в писмото. Добродушка изтича в кухнята и донесе две свещи. Сложи ги на масата и ги запали, което съвсем не беше необходимо, защото в стаята имаше лампа, но според нея всички важни неща трябвало да се пишат на светлината на свещи.


Когато след един час писмото беше готово, то изглеждаше така:

Важно писмо извинение
от приятеля ви Немеестрахотнищо, който много съжалява за това че ви е нарекал нарекъл „приятели-предатели” защото вие въобще не сте такива.
Приятели, много съжалявам и моля да ми простите, че когато бях извънредно много ядосан ви нарекох приятели-предатели. На празненството бях много ядосан защото Колкосъмкрасива въобще не ми обръщаше внимание и танцуваше само с Храбросърце, който всъщност не е виновен за това, защото не би могъл да знае, че харесвам Колкосъмкрасива че това ще ме ядоса. С това писмо ви искам прошка и предлагам да се сдобрим.
Ако сте съгласни ще ви очаквам на пейката до потока.


Ваш пак приятел Немеестрахотнищо



След като прочете писмото на сестричката си, Немеестрахотнищо си легна в креватчето и веднага заспа, а Добродушка грижливо сгъна листчето, прибра го джобчето на рокличката си и дълго мисли за това колко важна е мисията й утре.

Рано на другата сутрин на Полянката до потока се събраха приятелите на мечето започнаха да съчиняват своето писмо, без да подозират, че и то им е писало. В съчиняването участваше даже и Колкосъмкрасива, която се чувстваше малко виновна за случилото се между Храбросърце и Немеестрахотнищо. Писането вървеше бавно защото всеки предлагаше по нещо и Искамвсичкодазнам се объркваше, задраскваше и после започваше отначало. Най-после писмото беше готово.

От едната страна то изглеждаше така:

Драги ни приятелю Немеестрахотнищо, Вчера се случиха лоши неща и ние без да знаем те обидихме. Не сме искали да го направим, но на празненството беше толкова хубаво, че ние не забелязахме колко си тъжен, за което молим да ни извиниш.


Твоите вечни приятели Хитрушко, Искамвсичкодазнам, Всичкомога и Лъжливко.

Добавка:Аз също ти се извинявам, ако беше ми казал, че харесваш Колкосъмкрасива нямаше да се получи това между нас и ние като едни детективи щяхме да се разберем без недоразумения


Твоят нов приятел Храбросърце

А от другата страна така:

Още една добавка:Ти винаги си ми бил приятел и това, че разговарям с други за разни интересни неща не значи, че ти не си ми приятел.Мисля, че всички можем да бъдем приятели и вместо да се караме и да се сърдим да слушаме заедно интересните неща за които разказва Храбросърце.


Все още твоя приятелка Колкосъмкрасива


Последна добавка: Ако приемаш нашите извинения и искаш да се сдобрим ела! Чакаме те на пейката до потока, където започна всичко.


Пак приятелите ти старите и новия

Точно когато Колкосъмкрасива сгъваше писмото Добродушка видя от прозореца, че всички са се събрали до потока и хукна да занесе важното послание от Немеестрахотнищо на приятелите му. Тя толкова бързаше да изпълни отговорната си мисия, че не видя клончето, което препречваше пътечката точно на мястото от където тя започваше да се спуска стръмно към потока. Спъна се в него и се търкулна по наклона. С червената си рокличка на точки приличаше повече на шарена топка отколкото на мече. Тя се претърколи няколко пъти и спря пред краката на Храбросърце, който веднага й помогна да се изправи и изтупа рокличката й от полепналите тревички. Когато видяха, че не се е наранила и дори се усмихва всички се разсмяха. Добродушка важно извади от джобчето си сгънатото листче и го подаде на Искамвсичкодазнам.
- Това е едно извънредно важно и извънредно бързо писмо от Немеестрахотнищо за всички вас.
- И за мен ли? – попита Обичамдасипохапвам.
- Ами не знам – отвърна Добродушка – може и за теб да се отнася, но не съм сигурна.
- Никога не съм получавал писмо. – тъжно поклати глава прасенцето – Дано да се отнася и за мен. Така вече и аз ще съм получавал писмо.
- Ако не се отнася за теб, аз ще ти напиша едно писмо веднага щом се науча да пиша. – Успокои го Добродушка.
- После ще се разберете за писмата – нетърпеливо каза Колкосъмкрасива и й подаде тяхното писмо. – Сега бързо занеси това на батко си.

Малкото мече не чакаше втора покана и отново затича този път обратно към къщи. Сега внимаваше повече, защото не искаше отново да и се смеят.

В това време Немеестрахотнищо наблюдаваше скрит зад пердето какво става със свито сърце. Ами ако не приемат извиненията му. Ако не му простят. Какво щеше да прави сам без приятели.

Докато Добродушка тичаше към къщи приятелите му прочетоха писмото и тъй като го познаваха много добре и бяха сигурни, че се крие зад пердето, макар и да не го виждаха, започнаха да махат към прозореца и да му правят знаци да дойде веднага при тях. Немеестрахотнищо като че ли само това чакаше. Той пресрещна сестричката си пред къщи и прочете на един дъх писмото на приятелите си. Беше толкова радостен, че му се искаше направо да полети. Въпреки това не забрави, че ако някой имаше заслуга да му се случи това прекрасно сдобряване това беше Добродушка. Той хвана здраво ръчичката й, за да не падне отново и заедно затичаха към пейката до потока където го очакваха приятелите му.

Най-напред се сдобри с Искамвсичкодазнам. После с Хитрушко, след него с Лъжливко, след това с Всичкомога. Когато Колкосъмкрасива го прегърна, Немеестрахотнищо усети как и двете му ушенца пламнаха. Стана му толкова топло, че направо му идеше да скочи в потока. Най-накрая се сдобри и с Храбросърце и всички заръкопляскаха.



Острободилко, който макар и да не участваше в прегръдките присъстваше на събитието важно рече на Обичамдасипохапвам:
- Най-хубавото нещо в караниците, е сдобряването!

Прасенцето нищо не каза, а само го погледна изненадано защото беше убедено, че в една караница никога, ама абсолютно никога няма нищо хубаво.

Тъкмо когато всички се готвеха да отидат на Поляната с дивите ягоди се появи Бързикопита, който теглеше своето Нещо за бързо ходене. В него седяха всички гости от фермата и от Долината на водните плъхове. Господин Зурличков каза, че вече е време да тръгват и приятелите неохотно започнаха да се сбогуват. Немеестрахотнищо изпрати Храбросърце до Голямото нещо за бързо ходене а той тихичко му прошепна:
- Случвало ли ти се е някога да усетиш, че ушите ти сякаш горят?
- Само веднъж, когато ме прегърна Колкосъмкрасива. – Отговори мечето и като помисли малко попита на свой ред: - А ти усещал ли си, че не можеш да кажеш дори и една дума?
- Не! Аз винаги мога да говоря, ама това за ушите и на мен ми се случи преди малко.
- Е добре си си ти. – Поклати глава мечето. - Никой не може да разбере, че ушите ти горят! А аз когато си повтарям на ум какво точно ще кажа всичко си е наред. Щом обаче трябва да го изрека – нищо не излиза. Всички разбират колко съм объркан и смутен и аз още повече се обърквам и смущавам. И после както съм объркан и смутен дръпвам някоя панделка и край!
- Ами упражнявай си! – Предложи Храбросърце. – Застани пред някое храстче, представяй си, че това е Колкосъмкрасива и говори!
- Дано да се получи, ама малко се съмнявам, че ще успея.
- Е поне можеш да опиташ. Както видя момичетата обичат да им разказват разни интересни неща.
- Бих могъл да опитам, но аз не знам много интересни неща.
- Е на първо време можеш и едно интересно нещо да й го разкажеш няколко пъти. – Успокои го Храбросърце и като помисли малко добави: - Те и без това никога не слушат внимателно.
- Ами тогава какъв е смисъла да им се говорят разни интересни неща. – Попита изненадано Немеестрахотнищо.
- Не знам! – Вдигна рамене кученцето – За смисъла не съм сигурен, но съм сигурен че докато им разказваш те или седят или се разхождат с теб, а ако им дърпаш панделките те си отиват в къщи или играят и разговарят с някой друг. Затова на първо време опитай поне да не й дърпаш панделките.
- Виж това мога да опитам, а за другото ще се поупражнявам.

В това време Бързикопита вече потропваше нетърпеливо, а таткото на Храбросърце му правеше знаци да побърза. Двамата приятели се прегърнаха още веднъж, обещаха си, че в най-скоро време ще си гостуват отново, после кученцето се качи в Нещото за бързо ходене и Бързикопита потегли.

Всички махаха докато новите им приятели се скриха зад дърветата и шума от копитата на Бързикопита вече не се чуваше.

- Сега какво ще правим? – Попита Лъжливко.
- Ами да отидем до поляната с дивите ягоди! – Предложи Хитрушко.
- После можем да поплуваме в малкия поток. – Добави Всичкомога.
- Аз предлагам да донеса картата и да започнем да планираме някое ново пътешествие. Това ще бъде най-интересно. – Каза Искамвсичкодазнам и като помисли добави: - Този път обаче ще бъде всичкоприятелско пътешествие.
- Ако пътешествието е всичкоприятелско, трябва да вземем и Колкосъмкрасива. - Плахо се обади Немеестрахотнищо.
- Трябва да вземете и мен! – Намеси се Добродушка. – Нали и аз съм ви приятелка.
- И мен! – Каза Острободилко и се приближи.
- Теб не! – В един глас извикаха останалите.
- А ако обещая да не правя бодливи шегички? – С надежда в гласа попита таралежчето.
- Е в такъв случай може, но обещанието трябва да бъде тържествено. – Съгласи се Немеестрахотнищо.
- Дори си мисля, че трябва да го напишеш. – Каза Искамвсичкодазнам и добави – Аз ей сега ще донеса картата и необходимите неща за писане.

Всички бяха съгласни и когато костенурчето се върна на пейката до потока, Острободилко веднага се зае да напише тържественото обещание. Когато свърши подаде листчето на Немеестрахотнищо. То изглеждаше така:

Аз Острободилко, син на татко и мама, които се казват Острободилкови, обещавам да не правя никога, и особено по време на пътешествието бодливи шегички. Ако наруша обещанието си другите няма вече да ми бъдат приятели и никога няма да мога повече да пътешествам с тях. Обещавам и се подписвам.



Острободилко

- Трябваше да напишеш, че това е ненарушимо и тържествено обещание! Добави го отдолу и пак се подпиши. – Каза Искамвсичкодазнам.
- И ако може нека да напише, че това се отнася и за момичетата. – Допълни Колкосъмкрасива.
- И за по-малките също. Много боли от шегичките на Острободилко. – Плахо се обади Добродушка.
- Мисля, че така ще бъде най-правилно. – Подкрепи предложенията на момичетата Немеестрахотнищо и с това си спечели един много мил поглед от Колкосъмкрасива и естествено целувка от Добродушка.

Таралежчето взе листа, коленичи до пейката и старателно допълни обещанието. Когато свърши то вече изглеждаше така:

Аз Острободилко, син на татко и мама, които се казват Острободилкови, обещавам да не правя никога, и особено по време на пътешествието бодливи шегички. Ако наруша обещанието си другите няма вече да ми бъдат приятели и никога няма да мога повече да пътешествам с тях. Обещавам и се подписвам.



Острободилко


Това обещание се отнася и за момичетата и за малките.
То е едно ненарушимо и тържествено обещание.


Пак се подписвам
Пак Острободилко


Е сега вече можем да започнем да мислим за нашето общоприятелско пътешествие. – каза Немеестрахотнищо.

Всички се съгласиха с него и като разгънаха картата, започнаха да планират новото си приключение, но за него ще ти разкажа когато го направят.
 

Глава 15

Как премина второто горско празненство
и как Немеестрахотнищо остана без приятели

Когато Немеестрахотнищо пристигна на поляната до хотела празненството беше започнало. Музикантите свиреха, гостите танцуваха и похапваха. Госпожа Зурличкова, която беше дошла от фермата специално за празненството, стана от мястото си и като едва сдържаше сълзите си започна да го прегръща и да му благодари за това, че е бил толкова смел и е спасил нейния малък Обичамдасипохапвам. Мечето малко се притесни от тези благодарности, защото майката на прасенцето го беше повдигнала висока и го притискаше до гърдите си малко по-силно отколкото то можеше да понесе. Тъкмо когато той се чудеше как да се измъкне и безпомощно размахваше крачета във въздуха, господин Миризливков обяви, че следва най-важната част на празненството – награждаването на тримата герои. Госпожа Зурличкова веднага го пусна на земята и той облекчено въздъхна, освободен от задушаващата й прегръдка. Господин Миризливков накара тримата герои да се качат върху специално приготвен малък подиум и тържествено им връчи наградите. Те представляваха дървени плочки, на които господин Острободилков беше издълбал красиво дъбово клонче и надпис „Герой на Голямата гора и Фермата до реката”. След това последваха множество прегръдки и ръкостискания. Всички които бяха дошли на празненството искаха лично да поздравят героите.

Когато приключиха с тази официална част музикантите отново засвириха и празненството продължи.

Хитрушко приближи до Немеестрахотнищо и като разгледа много внимателно наградата, малко разочаровано каза:
- Мислех, че ще ви връчат някакви по-вкусни награди.
- И аз на това се надявах. – Отвърна мечето и после добави: - Не, че не оценявам наградата, но все пак кесийка сладки и медец биха били една много хубава награда.
- Е, нали ги знаеш възрастните, винаги смятат, че най-доброто нещо е това което те харесват. Не се ядосвай. А ти къде изчезна днес след обед? Всички те търсихме.

Немеестрахотнищо тъкмо се чудеше какво да каже на приятеля си, когато видя как Колкосъмкрасива и Храбросърце танцуват. Цялото му добро настроение в миг изчезна. Хитрушко веднага забеляза промяната, но нищо не посмя да каже и тихичко се отдалечи и мечето остана само.
 
 
 
Постоя малко, като гледаше мрачно и сърдито, но като че ли никой не го забеляза и то се приближи малко към мястото където всичките му приятели се забавляваха. Добродушка радостно подскачаше хванала за ръце Искамвсичкодазнам, до тях Колкосъмкрасива, облечена в най-новата си рокличка на черешки следваше стъпките на Храбросърце, който й показваше как точно танцуват във фермата. Хитрушко също се беше включил в танците и подскачаше редом с Лъжливко и Всичкомога. Никой сякаш не забелязваше колко е сърдит Немеестрахотнищо и затова той се приближи още и започна да гледа още по-сърдито. За негова изненада и това не подейства и той обиден се оттегли на страна.

Седеше си сам и тихичко си мърмореше:
- Бъра бъра „филм”, бъра-бъра „ферма”, а тя го зяпа в устата и дори танцува с него! „Филм”, „ферма”, бъра-бъра! Повече никога няма да казвам думи с тази гадна буква „Ф”. Дори няма да казвам думи в които има „Ф”.

Беше толкова ядосан, че не беше усетил кога до него е седнала Добродушка. Тя седеше тихичко и слушаше мърморенето на брат си, но накрая не се сдържа и го попита:
- Ами тогава как ще си поискаш от баба филийка с масълце и мед ?
- Ще кажа просто „илийка с масълце и мед”. Баба и без това не чува много добре.
- Ами фъстъци? Ти толкова много обичаш фъстъци. Или пък ако си търсиш фланелката на сини черти, как ще попиташ мама къде е? А как ще казваш „кифличка”?
- Ще казвам „ъстъци” „ланелка” и „киличка”!– Отсече мечето.
- Няма да ти е много удобно, пък и може би няма да може лесно да се разбира какво точно искаш. – Не се съгласи с него Добродушка.
- Няма значение! Решил съм вече! Ако си подреждам дрешките няма да се налага да си търся ланелките, а ъстъци мога и сам да си вземам от купичката. Даже ако искаш да знаеш мога всичко да правя сам. Не са ми притрябвали тези приятели-предатели, дето се веселят с онзи натрапник от ермата, дето с приказки за илми и разни други неща ги е превзел. Ама това въобще не са никакви приятели. Те са предатели с които не искам никога повече нито да говоря, нито да играя! Не искам даже да ги виждам!

Немеестрахотнищо беше толкова сърдит, че дори не беше забелязал приближаването на приятелите си, които като чуха думите му много се наскърбиха и разочаровани от приятеля си го оставиха сам. Когато се отдалечиха достатъчно Хитрушко замислено поклати глава и рече:
- Да каже такива думи! „Приятели-предатели”!
- Ние дето винаги сме с него и винаги сме го смятали за най-голям и вечен приятел. – Добави Лъжливко, като също клатеше глава.
- И всичко това заради онази глезла Колкосъмкрасива! – Каза Всичкомога.
- Ето това не мога да го разбера. – Тъжно добави Искамвсичкодазнам. – Моят най, ама най-добър от най-добрите ми приятели да каже, че съм приятел-предател и още по-лошо, че може и без мен. Нищо вече не ме радва на този празник. Не ми трябва нито награда нито нищо. По-добре въобще да не бяхме ходили на това пътешествие и да не бяхме срещали Храбросърце.

Точно в този момент до тях се приближи кученцето, и понеже чу името си, попита:
- За мен ли става въпрос? Аз ли нещо съм сбъркал?

Нямаше как да отрича и макар неохотно костенурчето трябваше да му разкаже всичко. Храбросърце слушаше внимателно и от време на време само поклащаше главичка. Когато свърши, погледна кученцето и каза:
- Това е! Сега и ти знаеш всичко.
- Само едно на мога да разбера – недоумяваше Храбросърце. – Защо вместо да се сърди не ми каза, че му е неприятно задето разговарям с Колкосъмкрасива. Когато приятелите си говорят честно никога няма опасност да се скарат. Можеше вместо да се крие в къщи просто да поговори с мен.
- Можеше – не можеше! Вече е късно да мислим какво можеше и какво не можеше. Сега трябва да отидем и да му кажем, че макар той да ни е обидил като ни нарича „приятели-предатели” ние все още го обичаме и продължаваме да го смятаме за наш приятел. – Каза Хитрушко и понечи да се върне до мястото където беше Немеестрахотнищо.
- Чакай! – Спря го Искамвсичкодазнам сега той е много ядосан и няма да иска да говори с нас. По-добре ще бъде, ако му напишем писмо. Утре сутрин ще го дадем на Добродушка да му го занесе.

Всички се съгласиха, че така наистина ще бъде най-добре и отидоха при останалите гости, а Немеестрахотнищо продължи да стои зад храста и да се ядосва, че никой от приятелите му дори не го е потърсил.

Глава 14

Как Немеестрахотнищо разбра, че много,
ама наистина много харесва Колкосъмкрасива


На сутринта щом излязоха на Полянката до потока всички наобиколиха героите и нямаха търпение да научат как точно е протекла акцията по спасяването на Обичамдасипохапвам. Даже Колкосъмкрасива чакаше с нетърпение появяването им. Беше облякла най-красивата си блузка на червени цветя и седеше на пейката до водата. Немеестрахотнищо веднага се запъти към нея и естествено всички го последваха. Тъкмо се готвеше да я заговори когато видя, че тя всъщност се усмихва на Храбросърце и че той също й се усмихва. Мечето усети как сърчицето му се свива, изостана назад, а тя дори не забеляза това. Гледаше само кученцето и в очите й се четеше такова нескрито възхищение, че на мечето му идваше да крещи от обида. Всички забелязаха колко е нещастен Немеестрахотнищо, но не можеха да му помогнат.

- Няма ли да ме запознаете с новият си приятел? – Попита важно Колкосъмкрасива и леко притвори клепки, за да могат красивите й дълги мигли да се виждат по-добре.
- Казвам се Храбросърце – каза кученцето и добави - приятно ми е да се запознаем. А как е Вашето име, моля?
- Аз съм Колкосъмкрасива. – Отговори катеричката и като притвори отново клепки добави: – Имате много интересно име.
- Моята майка го е измислила. В годината в която съм се родил зимата била много студена. Тогава родителите ми живеели още в старата си къщичка. За да й бъде по-удобно и да не мръзне, хората от фермата поканили майка ми в техния дом. Една вечер те гледали филм в който имало герой наречен Смело сърце и майка ми толкова харесала това име, че когато съм се родил ме нарекли така.
- А какво е това филм? – Попита Искамвсичкодазнам.

Кученцето започна на дълго и широко да обяснява, всички слушаха с интерес разказа му и после започнаха един през друг да го разпитват за разни неща. Той охотно им отговаряше. Никой вече не забелязваше колко много страда Немеестрахотнищо. Той постоя малко отстрани и като видя, че никой не му обръща внимание с наведена глава тръгна към къщи. Малката му сестричка веднага забеляза това и въпреки, че Храбросърце разказваше много интересни неща тя затича след него.



Щом влезе в къщи мечето се съблече по пижама и каза, че иска да поспи. Мама Мецанка веднага разбра, че нещо не е наред и побърза да сложи на масата сок и кифлички, като се надяваше това да развесели тъжното й синче, но уви това не помогна. Напразни бяха и усилията на Добродушка. Тя весело бърбореше и галеше батко си по лапичката, но Немеестрахотнищо седеше с гръб към вкусните кифлички и тежко въздишаше.


- Погледни какъв хубав ден е навън – каза мама Мецанка – Как може да стоиш в къщи? Хайде излез, отиди при приятелите си. Какво толкова се е случило?
- Те вече не са ми приятели. – Сърдито отвърна мечето и още по-сърдито добави – Зяпнали са го онзи в устата, а мен дори не ме забелязват. Голяма работа като живее във фермата! Ако не бях аз, нямаше нищо да направи сам. Ама сега дори и Колкосъмкрасива го смята за по-голям герой от мен.
- А-а-а ето каква била работата! – Каза мама, погали мечето по главичката и като криеше усмивката си добави – А ти защо не кажеш на приятеля си, че харесваш Колкосъмкрасива. Тогава той може би няма да се държи така с нея?

- Да бе! После всички да ми се смеят! – Отвърна Немеестрахотнищо.
- Че какво смешно има да харесваш някой? – правеше се, че не разбира мама Мецанка.
- Е не е смешно, ама не искам да разказвам такива неща.
- Че те всички знаят ! – Каза Добродушка.
- Кой ти каза, че знаят? – Сърдито попита мечето.
- Ами Острободилко разказва на всички как те е видял да береш ягоди за Колкосъмкрасива и как после като си й ги давал си говорел разни врели некипели. Казва още, че това е сигурен знак, че я харесваш много.

Немеестрахотнищо стана от масата и побърза да се скрие в стаята си, но сестричката му го последва и там.
- Вече няма да излизам от тук ! – Каза мечето и легна по корем на креватчето си.
- И на празненството след обед ли няма да дойдеш? Толкова ли си сърдит? – продължаваше да упорства Добродушка.
- Няма да ходя на никакви празненства. От днес нататък няма да ходя никъде. Ще си стоя тук сам и тъжен и нека на всички да им е мъчно за мен. Нека да видят колко е лошо когато някой ти е сърдит завинаги.
- Ама ти завинаги ли си им сърдит?
- Абсолютно завинаги.
- А какво ще правиш без приятели? Ако на тях им е тъжно без теб, на теб ще ти е още по-тъжно без тях.

Немеестрахотнищо не отговори защото не знаеше какво да каже на сестричката си. Тя наистина имаше право. На него щяха да му липсват и четиримата му приятели, значи щеше да му е четворно по-тъжно. Нищо нека да е така, нека те да се чувстват виновни, че той си стои в къщи защото са го обидили. Ами ако те не знаят защо си стои в Някой трябва да ги подсети къщи? И без да поглежда към Добродушка каза:
- Знаеш ли, ако на теб ти се иска да излезеш и да кажеш на Лъжливко или пък на някой друг от приятелите ми защо си стоя в къщи сам и много, ама наистина много тъжен и сърдит няма да те спра. Все пак не е нужно и ти да стоиш тук заради мен.

- Мога на всеки по отделно да кажа – с готовност се съгласи Добродушка и хукна навън.

Немеестрахотнищо остана сам и се замисли. Никога до сега не се беше чувствал така. Хем се радваше като види Колкосъмкрасива, хем онемяваше в нейно присъствие. Хем го беше яд, че тя разговаря с Храбросърце, хем разбираше, че след като самият той не може да говори е нормално тя да слуша разказите на кученцето. Хем й се сърдеше, хем не й се сърдеше. Сигурно това означаваше, че наистина много харесва Колкосъмкрасива. Може би трябва да попита татко си за това. Все пак това са си мъжки работи и той най-добре можеше да му ги обясни. И докато си мислеше за тези толкова сложни мъжки работи неусетно заспа.

Когато се събуди слънцето вече клонеше към залез, а в къщи нямаше никой. Той огледа всички стаи и малко се притесни. Тъкмо се готвеше да се разсърди и на родителите си, са отишли на празненството и са го оставили сам и сърдит в къщи и мама Мецанка си дойде. Тя беше ходила до магазина на госпожа Хитрушкова, за да му купи нова блузка специално за празненството. Правеше се, че е забравила за заканата на Немеестрахотнищо да не ходи на тържеството и весело го подкани да се облича по-бързо защото всички вече са готови. Той не чака да повтори и за минутка се изми и облече новата блузка.

Глава 13

Как Немеестрахотнищо, Искамвсичкодазнам и Храбросърце спасиха Обичамдасипохапвам и станаха герои


Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят похитителите, Храбросърце прошепна:
- Имам план. Аз ще отида от другия край на полянката и ще вдигна шум, похитителите ще хукнат да ме гонят, а ти в това време ще отвържеш Обичамдасипохапвам и бързо ще го отведеш от тук. Нали казваш, че Поляната до потока е наблизо.
- Ами ако само единия тръгне след теб? Тогава какво ще правим?
- Виж, не се сетих за това. Чакай да помисля малко. – Каза разочаровано Храбросърце и после радостно добави – Сетих се! Първо аз ще вдигна шум от онази страна и когато единият тръгне да ме гони, ти ще вдигнеш шум от тази страна и другият ще подгони теб.
- Добре де – недоумяваше мечето - а кой тогава ще освободи Обичамдасипохапвам.
- Вярно бе! Трябва ни още някой. – Прошепна кученцето.
- Сетих се! – радостно възкликна Немеестрахотнищо. – Ако успеем да търкулнем онзи камък, той ще вдигне достатъчно шум, а и в тъмното никой няма да разбере че е камък. Когато един от двамата тръгне да провери какво става ще приложим твоя план.
- Става – доволно се съгласи Храбросърце.

Двамата детективи запълзяха към камъка, колкото се може по-внимателно. Стигнаха до него и се опитаха да го търкулнат, но той беше наистина доста тежък и Немеестрахотнищо прошепна:
- Ето в такива моменти Искамвсичкодазнам е много полезен.
- Защо, да не би да е чак толкова силен? – Недоверчиво попита Храбросърце.
- Не, но винаги намира хитър начин за да се свърши нещо по-лесно. Дай да се опитаме и ние да измислим такъв.

Те седнаха и подпряха гръбчета на камъка, а мечето започна да чопли тревичките, за да може да мисли по-добре. И докато правеше това видя, че почвата около камъка е мека и може лесно да я разровят. Изведнъж му дойде прекрасна идея. Клекна и бързо започна да копае с лапички в основата на камъка. Храбросърце се зае да му помага и скоро камъкът се разклати. Те го заобиколиха и го натиснаха с всички сили които имаха. Камъкът помръдна леко и те отново се напънаха. Той се разклати още повече и се търкулна към близките храсти. Двамата детективи едва успяха да се скрият и единият от похитителите вече тичаше след камъка и злобно се оглеждаше.

Немеестрахотнищо се притаи в храстите и зачака Храбросърце да подмами и другият. Щом чу уговореният сигнал той с всички сили хукна към малката полянка. Когато го видя Обичамдасипохапвам, който се беше събудил от шума, се уплаши още повече и започна силно да плаче и да се дърпа. Въженцето с което беше вързан се опъна и мечето не можеше да отвърже стегнатия възел. Успокояваше и молеше прасенцето да спре да се дърпа и да му помогне, за да могат и двамата да избягат на време от това място, но Обичамдасипохапвам беше толкова уплашен, че нищо не чуваше, а само пищеше и риташе с крачета. Всеки момент похитителите можеха да се завърнат и да заловят и него, но Немеестрахотнищо не се отказваше и продължаваше да се мъчи да развърже стегнатият възел.

Тъкмо когато беше напълно отчаяно, че мисията по спасяването се е провалила, мечето дочу познати гласове и видя светлинки между дърветата. Като викаше силно „насам, насам” той започна да скача и да размахва лапички, което съвсем не беше необходимо, защото колкото и да се стараеше не можеше да надвика пищящото прасенце.



На малката полянка се появи господин Миризливков, който носеше специалният си полицейски фенер и макар да беше по пижама беше съобразил да си сложи значката и полицейската шапка. Миг след него долетя и господин Здравклюн, който за всеки случай беше взел и лечителската си чанта. Те пристигнаха най-напред, тъй като живееха най-близо до мястото бяха чули първи писъците на прасенцето, но след тях се виждаха и други фенери, което означаваше, че идват и другите обитатели на Поляната до потока. Всички бяха с фенери и по пижами. Ако не беше толкова страшно сигурно можеше да бъде много смешно.

В това време от долният край на малката полянка се зададоха още светлинки. Мечето видя, че идват господин Прекраснимустаци и госпожа Кадифенокожухче, пред тях доволно припкаше Храбросърце, а Искамвсичкодазнам беше седнал на гърба на татко му и само викаше „Натам, натам! Хванете ги”. Зад тях тичаше запъхтян таткото на Обичамдасипохапвам, който като видя разплаканото си синче побърза да го прегърне и да го успокои.
 
 
 
На малката полянка настана страшна суматоха. Всички говореха в един глас и всеки се опитваше да научи какво точно се е случило, а мама Мецанка не преставаше да прегръща Немеестрахотнищо и да повтаря „Ах само тревоги ми създаваш с твоите геройства!”.

Искамвсичкодазнам обясняваше, без да си признава че малко е подремнал, как храбро стоял на пост, но приятелите му се забавили. Той се притеснил и в тъмното смело се спуснал с Нещото за бързо ходене до Долината на водните плъхове, разказал на възрастните какво се е случило и всички тръгнали да помогнат на двамата детективи. Първо искали да го оставят при госпожиците Прекрасна и Суетна, но после решили че е по разумно да го вземат за да им показва пътя по който са тръгнали приятелите му.
 
Всички говореха един през друг и хвалеха смелите пътешественици, които вече бяха пътешественици-детективи, но щом на малката полянка се появиха господин Обичамжълъди и синовете му всички замлъкнаха, защото те водеха похитителите. И двамата бяха със завързани ръце и гледаха много засрамено. Господин Миризливков се зае със задълженията си и разпореди злосторниците да бъдат затворени до сутринта и тогава всички да решат как да ги накажат, но се оказа, че няма къде да ги затворят.

Господин Хитрушков предложи подземния склад на магазина си, но другите отхвърлиха тази идея защото похитителите можеше да изядат всички запаси. Тогава се намеси господин Едваходи и предложи още сега да изгонят и двамата от Голямата гора и да им бъде забранено да се връщат в нея, освен ако не се поправят и не спрат да вършат лоши неща. Все пак, както каза той, синът на госпожа Вечносъмсърдита беше един от тях и никой нямаше право да му откаже да се върне у дома когато се промени. Възрастните единодушно се съгласиха с него и поведоха двамата похитители към края на гората, а господин Здравбент каза, че още утре с помощта на господин Острободилков ще постави големи, здрави табели на пътеките които водят към Голямата гора и на тях ще напише „Забранено за злосторници!”.

Госпожа Вечносъмсърдита много се срамуваше от лошата постъпка на сина си. Беше много благодарна на съседите си за решението да не го изгонят за винаги, защото беше сигурна, че той ще се вразуми и се ще раздели с лошите вълци от пещерата и тогава ще може да се върне в бащиния си дом. Нещо в сърцето й подсказваше, че ще стане точно така. Това тя само си го мислеше и не го сподели дори с господин Вечносъмсърдит.

Вече се зазоряваше когато всички се прибраха по домовете си. Преди да се разделят обаче, госпожа Вечносъмсърдита предложи на другия ден отново да направят празненство – този път в чест на новите приятели от фермата. По този начин тя искаше да благодари за снизходителното отношение към сина й. Естествено всички приеха.

Обитателите от Долината на водните плъхове и гостите от фермата се настаниха в хотела на господин Вечносъмсърдит, а със специално разрешение от родителите си Храбросърце и Искамвсичкодазнам отидоха да спят в къщата на Немеестрахотнищо, където можеха да говорят до насита за нощното си приключение. Не можаха обаче да говорят дълго защото бяха толкова уморени, че заспаха веднага щом главичките им докоснаха възглавничките.

Глава 12

Как Немеестрахотнищо, Искамвсичкодазнам
и Храбросърце проследиха похитителите



Приятелите потеглиха обратно през гората, но колкото повече напредваха, толкова по-трудно им беше да теглят количката със всички неща и костенурчето в нея. Скоро щяха да стигнат до стръмната пътека, затова Храбросърце предложи да се разделят. Според неговият план той и Немеестрахотнищо трябваше да тръгнат по следите на похитителите и да се опитат да разберат дали са отишли в хотела или са спрели да нощуват някъде другаде. Искамвсичкодазнам трябваше да остане на разклона, да направи базовия лагер и да стои на пост. Ако те се забавят твърде много, да отиде и да повика възрастните от Долината на водните плъхове.

На костенурчето не му беше много приятно да остане само в тъмнината, но се надяваше че светулките ще дойдат скоро, а и все пак мисията беше много важна и нямаше място за разни страхове от тъмното и други подобни, не чак толкова важни неща, затова се съгласи и се зае да подготвя лагера, а другите двама детективи продължиха по пътеката и скоро изчезнаха в мрака. За да не го е страх Искамвсичкодазнам започна да си тананика:

„Аз съм много храбър, аз съм много смел!
Аз съм тъй безстрашен и не съм уплашен!”

Докато си тананикаше събираше клони и скоро успя да направи малка колибка в която пренесе всички важни неща от количката и след това самият той се скри в нея. Така се чувстваше далеч по-сигурен, защото можеше да вижда всичко което става на пътеката, а от там никой не можеше да го види. Помисли си, че не е чак толкова зле да стоиш на пост скрит в такава сигурна колибка и неусетно заспа.

В това време другите двама детективи вървяха смело нагоре по пътечката и скоро стигнаха до мястото където трябваше да навлязат в гората.

- Да ти кажа аз май малко се страхувам. – Призна си мечето.
- Абе, като ще си признаваме и мен малко, ама съвсем малко ме е страх. Доста е тъмничко. – Отвърна кученцето.
- Дали пък да не почакаме до утре? – Плахо предложи Немеестрахотнищо.
- Бих се съгласил с удоволствие, но до утре похитителите могат да изчезнат. Все пак нали сме тръгнали да спасяваме Обичамдасипохапвам! – Каза Храбросърце и смело навлезе в гората.

Немеестрахотнищо го последва със свито сърчице. В този момент се появиха няколко светулки и услужливо насочиха фенерчетата си към двамата смели детективи. Така беше много по-добре. Мечето и Кученцето не усетиха кога стигнаха до потока. Тук спряха да починат и Храбросърце тихичко попита:

- Сигурен ли си, че това е мястото?
- Да, ето точно тук се скрихме с Искамвсичкодазнам. Виж как са смачкани тревичките. – Отвърна мечето и като посочи с лапичка към потока добави – Трябва да вървим близо до водата, защото тук е по-светло и да бъдем много тихи. Нищо чудно да са спрели някъде на около. Сина на госпожа Вечносъмсърдита се оплакваше, че кракът го боли много, а другият че чувала е много тежък. Не ми се вярва да са стигнали далеч.
- Не се и съмнявам, че чувала е тежал. Обичамдасипохапвам е доста дебеличък. – Тихичко се засмя Храбросърце и стана. – Ако си си починал вече, предлагам да не губим време.

Мечето се надигна и го последва. Вървяха леко приведени, съвсем близо до водата, като много внимаваха да не вдигат никакъв шум, защото в нощната тишина всичко се чуваше много ясно.

Храбросърце изведнъж спря и прошепна:
- Щяхме да забравим най-важното! Да си направим маскировка.
- Какво да си направим? – Също шепнешком попита мечето.
- Ами маскировка. Виж ще сложим тези дъбови клонки на главите си и ще заприличаме на обикновени храстчета. Така когато надзъртаме зад някой истински храст, няма да могат да ни видят. – Обясни кученцето и постави едно клонче на главата си.

Немеестрахотнищо се разсмя и притисна устата си с лапички. Наистина Храбросърце беше много смешен с клончето на главата, а и въобще не приличаше на храстче. Беше си просто едно кученце с дъбово клонче на главата. Но за да не го обиди и той си сложи едно клонче на главата и двамата продължиха напред. Почти бяха преполовили пътя, когато Храбросърце спря, посочи храстите в ляво от тях и прошепна:

- Виж колко са смачкани тези клонки. Като че ли похитителите са минали от тук. Дали и ние да не направим същото?

Немеестрахотнищо само кимна с глава и двамата внимателно се провряха през храсталака. Навлязоха отново в гората и запристъпваха съвсем бавно, защото похитителите можеше да са наблизо.
 

След около час, когато гората изглеждаше много гъста, лунните лъчи не проникваха през клоните, а светулките едва успяваха да им осветяват пътя те съзряха, че недалеч, между стволовете като че ли проблясва огън. Тогава запълзяха съвсем тихичко, като не докосваха дори сухите тревички. Приближиха колкото можаха, провряха главичките си под един храст и видяха една съвсем малка полянка на която двамата похитители бяха спрели да починат. Помежду им гореше огън, а в другия край, далеч от огъня спеше Обичамдасипохапвам.



Бяха завързали едното му краче за близкото дръвче, пред него се виждаше пълна купичка с ягоди от които той не беше хапнал. Храбросърце се разтревожи много. Беше истинско чудо Обичамдасипохапвам да си остави храната. Двамата детективи лежаха без да помръдват и се напрягаха да чуят за какво си говорят похитителите. В началото нищо не можеха да доловят, но по едно време единият се ядоса и повиши глас:

- Казах ти, че е глупаво да ходим в хотела. Видя, че родителите ти дори не те пуснаха да влезеш.
- Е, но ни дадоха достатъчно храна. Можем да пренощуваме и тук. – отговори му също ядосано сина на госпожа Вечносъмсърдита. – От къде можех да зная, че са се променили толкова. Когато ги изоставих и дойдох при вас в пещерата те си бяха най-нормални вълци. Не съм и допускал, че изведнъж ще станат толкова добри.
- Добре, че не разбраха какво носим в торбата.
- Да и аз съм доволен. Те не ни пуснаха да преспим в хотела защото мислеха, че сме откраднали нещо. Ако бяха видели този ревльо сигурно цялата гора щяха да вдигнат на крак и тогава сбогом на откупа. Нищо нямаше да получим.
- Аз и сега се съмнявам, че ще ни дадат нещо. Казах ти да не си толкова лаком и да поискаш по-малко, ама ти…
- Не ме учи! Знам какво правя! – Тросна се сина на госпожа Вечносъмсърдита.
- Знаеш, ама този път май сбърка. – Не отстъпваше другият. – Видя ли как всички тръгнаха по петите ни, за да освободят този шишко.
- Тръгнаха, но в грешна посока. Никой не очакваше да тръгнем насам. Всички ще ни търсят в Долината на водните плъхове. Когато разберат, че не сме там ние вече ще сме на сигурно място в пещерата.

В този момент Обичамдасипохапвам проплака на сън и няколко едри сълзички се търкулнаха по бузките му. Храбросърце даде знак на Немеестрахотнищо и те тихичко запълзяха назад, за да могат на спокойствие да обсъдят положението.
                   




Глава 11

Как Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам
направиха лагер, как се запознаха
с Храбросърце и как станаха детективи

Когато стигнаха до края на Голямата гора слънцето клонеше към залез, а в далечината Голямата река изглеждаше огнено червена. Двамата останаха много изненадани от това, защото очакваха водата да е като тази в потока и решиха щом се приберат у дома да попитат госпожа Строгасъм какво е това чудо. След това се заеха да си направят колибка в която да пренощуват. За това ги беше посъветвал господин Здравбент, така щели да избегнат росата рано сутрин и да им бъде по-топличко. Направиха криво-ляво колибката, но когато Немеестрахотнищо се пъхна вътре за да постеле одеалцето тя се събори.


- Май ти трябваше да направиш това – Каза мечето гузно, като се измъкваше заднешком от развалената колибка.
- Не си виновен ти. – Успокои го костенурчето. – Не сме я направили както трябва. Предлагам ти да седнем и да помислим къде сме сгрешили и после да я построим отново.
- Ами добре. – Съгласи се мечето и после плахо предложи: - Дали пък да не похапнем докато мислим. Аз лично мисля по-добре когато коремчето ми е пълно.
Преди костенурчето да успее да отговори, от храстите изскочи нещо и извика:
- Стой не мърдай! Заловен си!
Приятелите се спогледаха, а мечето попита:
- Защо крещиш?
- За по-страшно. – Отговори нещото.
- Е да, ама не е страшно, а само шумно! – Каза костенурчето и като огледа нещото попита: - Ти какво си?
- Аз съм Храбросърце! А вие кои сте и какво правите тук?
- Не те попитах кой си, а какво си. – Важно вдигна вежди костенурчето и намести очилата си. – Няма да ти кажем кои сме и какви сме докато ти не се представиш. Така е прието.
- Вие сте на моя територия, затова аз задавам въпросите. – Отвърна нещото и важно вирна муцунка.
- Аз съм мечето Немеестрахотнищо, а това е приятеля ми Искамвсичкодазнам. Ние сме пътешественици и идваме от Поляната до потока. Мисля, че Голямата гора е наша и трябва да си малко по-любезен, защото ти си на наша територия, но не е нужно да се караме за това. Можем просто да се запознаем.
- Добре тогава. – Каза примирено Храбросърце. – Аз съм кученце и живея във фермата до реката.
- А защо си дошъл чак до Голямата гора? И ти ли си пътешественик? – Попита Мечето.
- Не, аз съм детектив. – Отвърна кученцето и като се огледа наоколо продължи: - Вие май смятате да нощувате тук?
- Да! Ще си направим колибка и след това ща похапнем. – Намеси се костенурчето.
- Не, не точно в този ред, но наистина смятаме да направим тук нашия лагер. Първо обаче ще похапнем и ще помислим как да направим колибката така, че да не се събаря. – Каза мечето и за да бъде още по-убедително започна да вади от Нещото за бързо ходене храната и да я подрежда върху шарената кърпа, която мама Мецанка беше сложила в торбичката.
Храбросърце огледа с удоволствие вкусните неща и си помисли, че никак няма да е зле ако го поканят да им прави компания, но на глас рече:
- Ами аз тогава да се заемам с моите детективски работи и да ви оставя да се настаните.

Немеестрахотнищо изгаряше от любопитство и ужасно му искаше да разбере какво точно са детективски работи, затова беше готов дори да се лиши от някоя друга курабийка или кифличка, но да разбере какво точно прави кученцето. „Детективски работи” звучеше някак много интересно и дори малко потайно затова предложи:
- Остани да хапнеш с нас. Може да научим повече един за друг. Ние ще ти разкажем за нашето пътешествие, а ти за твоите „детективски работи”.

Кученцето не чакаше втора покана и с удоволствие прие да сподели вечерята на двамата приятели. Тъкмо седна и изведнъж се сети за нещо. Скочи и се втурна по пътечката към Голямото поле. След няколко минути се върна с малка торбичка и започна да вади от нея разни неща и да ги подрежда върху шарената кърпа.
- Какво е това? – Попита костенурчето и посочи нещо странно в което се отразяваха последните слънчеви лъчи. – Прилича на огледалото на Колкосъмкрасива, но не е съвсем същото.
- Това е лупа. – Важно отвърна кученцето. – С нея разглеждам по-добре следите на похитителите. Аз съм детектив и сега трябва да открия следите на двама опасни престъпници.
- Щом търсиш следи, не е ли по-правилно да се наричаш следотърсач? – Малко разочаровано попита Немеестрахотнищо.
- Не! – категорично отрече Храбросърце. – Да си следотърсач означава само да търсиш стъпки и да откриваш тези които са ги оставили, а да си детектив означава да откриваш всякакви следи.
- Не бих казал, че има голяма разлика. – Намеси се Искамвсичкодазнам. – Ама щом казваш, ще приемем, че това е така. Все пак това е твоята работа и ти знаеш най-добре как се нарича.
- А за какви похители говориш? Какво са похителите? – Попита мечето.
- Похитители не похители! Те отвлякоха сина на господин и госпожа Зурличкови, малкият Обичамдасипохапвам. Всички от фермата ги търсят, но аз мисля, че те не тръгнаха във вярната посока. – Обясни кученцето и след като извади от торбичката си едно клонче с малко козина върху него, важно продължи – Тази изключително важна улика намерих на храста до южната порта на фермата, която води право към тази част Голямата гора. казах това на татко ми, но той не ми обърна внимание. Сигурен съм, че похитителите са тръгнали насам, а всички останали тръгнаха да ги търсят към Долината на боклуците.
- Къде е тази долина на боклуците? – Попита Костенурчето и разгъна картата пред Храбросърце.
- Ето тук. – каза кученцето и посочи Долината на водните плъхове.
- Това е Долината на водните плъхове, а не Долината на боклуците. – Възрази Немеестрахотнищо.
- За вас може да е Долина на водните плъхове, но за нас е Долина на боклуците. Бързикопита добре познава тази част на гората, защото всяка седмица ходи там и посещава свои приятели, които живеят именно тук.
Искамвсичкодазнам се изправи и започна да се разхожда, като от време на време спираше, наместваше очилата си, тихичко промърморваше „Да, да-а!” и отново започваше да се разхожда. Тъкмо когато Немеестрахотнищо изгуби търпение той седна отново и важно каза:
- Мисля, че се досещам кои са похитителите, но имам нужда от още малко сведения. Първо дай да разгледам онова нещо.
- Кое нещо? – попита кученцето.
- Ами онова там, с козината. – Отговори костенурчето защото не можа да се сети за думата която използва Храбросърце.
- А уликата ли! Ето я, но внимавай като я пипаш.

Костенурчето взе клончето и внимателно го огледа. По него имаше остри и твърди бодли, а върху козината се виждаше малко засъхнала кръв.
- Мисля, че аз и моят приятел видяхме похитителите. –Важно каза Искамвсичкодазнам и след като си намести очилата, добави: - Дори мога да кажа, че аз и Немеестрахотнищо знаем кои са те, или поне кой е единия от тях.
- Ами тогава, – радостно каза Храбросърце, – вие също ще бъдете детективи и заедно ще спасим Обичамдасипохапвам.
- Аз не съм сигурен, че искам да съм детектив.- Възпротиви се мечето. – Никак не ми се иска да срещам отново онези двамата.
- Няма да ги срещаме, а ще ги проследим! Ще разберем къде ще скрият Обичамдасипохапвам и ще извикаме възрастните. – Отвърна кученцето и излапа още една кифличка.
- Тогава може направо да викаме възрастните, защото аз знам, че те ще бъдат през тази нощ в хотела на господин Вечносъмсърдит. – Доволно каза мечето.
- Не сме съвсем сигурни! – Поклати глава костенурчето – И двамата чухме, че те само възнамеряват да отидат там, но не знаем дали ще отидат точно там.
И тримата замълчаха и се замислиха. Най-после Храбросърце предложи:
- Да вземем количката ви и да тръгнем по следите към мястото където сте ги видели!
- Ние нямаме количка! – Казаха в един глас Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам.
- Как да нямате! – Изненада се кученцето. – А това какво е, не е ли вашата количка?
- Това е Нещо за бързо ходене, а не количка. – Отсече костенурчето.
- Няма никакво значение за какво го използвате, това е една обикновена количка с която можеш да си возиш разни неща. Във фермата има много такива. Хайде да прибираме тези неща и да тръгваме да спасим Обичамдасипохапвам! Всяка минута е важна.

Глава 10

Как Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам
преминаха през потока, как видяха сина
на госпожа Вечносъмсърдита и как разбраха,
че никак не е хубаво да си сърдит
на приятеля си

              След около час двамата пътешественици стигнаха до Потока и костенурчето слезе за да огледа брега и да избере най-удобното място за преминаване. Тук нямаше мостче и затова трябваше да намерят брод по който да преминат от другата страна. Докато Искамвсичкодазнам внимателно избираше място, Немеестрахотнищо излапа две курабийки и се почувства по-добре.
             - Ето, открих удобно място! – Радостно извика костенурчето. – Тук ще може да преминем без да се измокрим. Хайде приятелю, идвай насам!
              Мечето последва приятеля си. На мястото което Искамвсичкодазнам беше избрал, потокът беше съвсем плитък и можеше лесно да се премине на отсрещния бряг. Двамата хванаха дръжката на Нещото за бързо ходене и внимателно тръгнаха по камъните. Не щеш ли малко преди да достигнат до брега от гората се чу шум, Немеестрахотнищо се стресна, подхлъзна се и цамбурна във водата. Искамвсичкодазнам така започна да се смее, че и той загуби равновесие и също цопна във водата. Макар, че беше лято, тук под сенките на вековните дървета водата на потока беше доста студена и двамата побързаха да се измъкнат от нея. Като тракаха със зъби и трепереха, съблякоха дрешките си и ги метнаха на един огрян от слънцето храст да изсъхнат, а те се завиха с одеалцето от баба Добратамецана и зачакаха.
               - Дали пък да не похапнем докато чакаме! – Предложи мечето. – И без това малко по нататък сме предвидили точка.
               - Не! – Категорично отказа костенурчето. – Щом имаме план с който и двамата сме се съгласили, ще го спазваме.
               - Аз бях само почти съгласен. – Колебливо възрази мечето.
               В този момент те отново чуха шум от тежки стъпки и тъй като не знаеха кой би могъл да идва към малката полянка, побързаха да се скрият в близките храсти, като не забравиха да вземат дрешките си и Нещото за бързо ходене. Едва успяха да се скрият и до потока се появиха двама непознати, които носеха голяма торба. Единият се огледа предпазливо и каза:
               - От тук ще тръгнем нагоре по течението. Ще изчакаме да се мръкне и ще отидем в хотела на баща ми. Ще преспим там, а утре още по тъмно ще потеглим към планината.
               - Все си мисля, че е по-добре да не се отбиваме никъде, а направо да продължим към нашата пещера. Там сигурно вече отдавна ни чакат. – Отговори му другият и намести торбата на гърба си.
               - Не мога да издържа на такъв дълъг път. Кракът ме боли много. Майка ми ще ме превърже, ще починем малко и утре ще тръгнем. Никой даже няма да разбере, че сме били там.
                - Тогава предлагам да запалим огън и да починем малко тук. Гората е гъста и никой няма да ни види. А и това ужасно ми тежи. – Предложи другият и смъкна торбата от гърба си.
                - Не, тук не е удобно да спираме. Твърде близо е до поляната с дивите ягоди, а там винаги играят разни хлапета. Нищо чудно някое да дотича до потока и да ни види.
                Като каза това синът на госпожа Вечносъмсърдита тръгна нагоре по течението а другият метна торбата на гръб и го последва.
               Искамвсичкодазнам и Немеестрахотнищо излязоха от храстите чак когато гласовете на двамата непознати вече не се чуваха. Трепереха от и студ и от страх.
               - Ти чувал ли си, че господин Вечносъмсърдит има син? – попита мечето.
               - Да, ама бях забравил за това. Мама и татко говореха, че откакто той напуснал дома си и тръгнал по лош път родителите му се били съсипали и затова били все начумерени. От много години той живее в Голямата планина.
               - Олеле, ами сега като вървим по пътя от където дойде той, значи, че и ние ще сме тръгнали по лош път! – Уплашено каза мечето.
                - Голям си глупчо понякога! Да вървиш по лош път значи на вършиш лоши неща! – Засмя се костенурчето и добави – Дрешките са малко влажни, но давай да се обличаме и да се махаме от тук! Това място никак не ми се харесва вече.
                 Приятелите се облякоха и продължиха през гората, като бързаха по-скоро да достигнат до пътеката, която щеше да ги заведе право до Голямото поле. Немеестрахотнищо беше толкова уплашен от непредвидената среща с непознатите, че даже забрави за планираната точка за похапване и за курабийките в джобчето си. Той бързаше колкото може, като се провираше през гъстите храсти и дърпаше Нещото за бързо ходене след себе си. Не обръщаше внимание нито на камъните, нито на дупките и костенурчето трябваше да се държи много здраво за да не изпадне. Най-после достигнаха до пътеката и двамата с облекчение установиха, че тя плавно слиза надолу по склона. Искамвсичкодазнам се огледа наоколо и каза:
              - Струва ми се, че тук е подходящо да поспрем и да починем. А можем и да си облечем сухи дрешки, защото с мокрите е много студено.
               - А от къде ще ги вземем? – Попита мечето тракайки със зъби.
               - Ами от резервните, които майките ни дадоха за екстрени ситуации!
               - Вярно бе! – Плесна се по челцето мечето. - Как не се сетихме още до потока!
               - Аз се сетих, обаче не знаех дали това е екстрена ситуация. Сега ми е толкова студено, че вече съм сигурен, че именно това е екстрена ситуация. – Отговори костенурчето и извади дрешките от торбата.
               След като се преоблякоха те постлаха одеалцето върху мекия мъх под един клонест бук и се настаниха отгоре да починат и да похапнат. Когато се почувстваха по-добре с пълни коремчета и далеч от страшните непознати, те натовариха всичко в Нещото за бързо ходене, настаниха се най-отгоре и се спуснаха надолу по пътечката. Наклонът не беше много голям и те не се движеха бързо, но това им харесваше защото можеха да оглеждат всичко наоколо, а и Немеестрахотнищо щеше да запази силите си и да върви по-бързо когато наклонът свърши. Постепенно Нещото за бързо ходене забави ход и спря точно на разклона, където пътечката се разделяше на две. Едната водеше към долината на водните плъхове, а другата към Голямото поле. Немеестрахотнищо слезе и като се почеса по ушенцето, предложи:
                - Дали все пък да не се отбием от пътя и да посетим любезните мишоци? След тази уплаха ще ми дойдат добре малко сладки с ягодов сироп, а и те много ще се радват да ни видят.
                 - Ти май само за сладки мислиш! – Отвърна Искамвсичкодазнам и ядосано продължи - Остава още съвсем малко път, а и слънцето скоро ще залезе. Мисля, че ще е по-добре да отидем до края на гората и там да разположим лагера си. Добре е да пренощуваме колкото се може по близо до Голямото поле, а утре рано да продължим напред.
                 - Защо винаги трябва да правим каквото ти кажеш? - Не отстъпваше мечето. - Нали светулките обещаха да ни светят, ще продължим след като починем и похапнем. Винаги настояваш на своето. Винаги все ти си най-прав и най-умен. Това никак не е приятелско.
                 - Може ти да смяташ, че така, но не е така. Много е даже приятелско, когото искаш да предпазиш някой от нещо. Пък и да ти кажа честно - никак не ми се иска да вървя по тъмно през гората. След тази ужасна среща предпочитам да не разчитам на светулките. Мисля, че е по-важно да стигнем там за където сме тръгнали отколкото да ядем сладки, пък дори това да са сладките на госпожа Кадифенокожухче. – Отговори костенурчето, без да скрива колко е сърдит и тръгна по пътечката, която водеше към Голямото поле.
                   Немеестрахотнищо неохотно го последва, влачейки след себе си Нещото за бързо ходене. Вървяха мълчаливо и всеки беше мъничко сърдит на приятеля си, че не се е съгласил с него. Немеестрахотнищо поразмисли и реши, че костенурчето имаше до някъде право да настоява да следват плана си, пък и никак не му харесваше да е сърдит на някого, дори и съвсем малко, затова настигна Искамвсичкодазнам и предложи:
                   - Хайде, качи се отново в Нещото за бързо ходене и разгледай картата. Нека да видим дали сме приближили до края на гората.
                   Костенурчето продължи да върви и не отговори.
                   - Стига си се сърдил! Никак не обичам да ми се сърдят. Е поспорихме малко, видях, че ти си прав и постъпваме както ти искаш! Не е нужно да си сърдит! – Упорстваше мечето и следваше костенурчето.
                  Най-после като повървяха така още малко, Искамвсичкодазнам спря и след като намести очилата си каза:
                  - Да си кажа правичката и на мен не ми харесва да съм ти сърдит и ти да си ми сърдит. Аз не обичам на никого да съм сърдит, ама не обичам и на мен да са ми сърдити. Хайде да си стиснем ръцете и да забравим за това преди малко.
                  - Предпочитам да се прегърнем. Както казва моята малка сестричка – по-добре е да те прегърнат отколкото да ти стискат ръката. Нека възрастните да си стискат ръцете!
                 Двамата приятели се прегърнаха сърдечно после Искамвсичкодазнам седна в Нещото за бързо ходене и продължиха напред вече много по-весели и доволни.

Глава 9

Как Нещото за бързо ходене стана необходимо за всички
и Как започна пътешествието на
Немеестрахотнищо и искамвсичкодазнам
 
 
          След като вълненията около голямото празненство отминаха всички в Голямата гора се заеха отново със задълженията си. Господин Острободилков обаче имаше много повече работа от преди, защото всички искаха да им направи по едно нещо за бързо ходене.
 
           Първи господин Бързобяга поръча такова за жена си. Госпожа Страхвсърцето беше много доволна защото така можеше лесно да пренася зеленчуци от градината си до магазина на госпожа Хитрушкова.
 
            След това господин Здравбент също поиска едно, за да може по-бързо да пренася дървеният материал до обектите си. Още на другия ден доктор Красиворог поръча за горската лечебница две Неща за бързо ходене. Тъкмо когато господин Острободилков помисли, че е свършил с правенето на Неща за бързо ходене и господин Вечносъмсърдит си поръча едно за хотела, макар и да не знаеше за какво точно ще го използва. И татко Мечо не остана по-назад и въпреки, че можеше от време на време да използва Нещото за бързо ходене, което Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам донесоха от Долината на водните плъхове, той също поръча едно малко по-голямо и за себе си. Така можеше лесно и бързо да пренася всичко което му беше необходимо за да поддържа пътеките в Голямата гора.
            Докато всички се вълнуваха от новите си придобивки Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам започнаха да правят планове за своята експедиция до Голямата река. Сега, когато в Голямата гора вече нямаше забранени места, те можеха спокойно да стигнат до края на гората, като при това можеха да се отбият и до къщата на господин Прекраснимустаци, за да похапнат от сладките на госпожа Кадифенокожухче. Е разбира се не получиха веднага разрешение да предприемат това пътешествие, но като се помолиха малко и обещаха да бъдат много, ама наистина много внимателни, най-после им разрешиха да отидат до голямото поле, но само до там. За да видят Голямата река, както каза господин Едваходи, трябвало да порастат още малко.
              Двамата приятели не можеха да си намерят място от радост. По цели дни стояха до потока и планираха великото си пътешествие. Даже не отиваха да играят с приятелите си, а когато ги викаха, важно отвръщаха, че са изключително заети. Немеестрахотнищо беше толкова развълнуван и радостен от предстоящото пътешествие, че дори забрави за Колкосъмкрасива и когато вечер легнеше в топлото си креватче вече не мечтаеше за нея, а мислеше само за великото пътуване с Искамвсичкодазнам.
            Най-после дойде уреченият ден. В Нещото за бързо ходене едва имаше място за Искамвсичкодазнам, защото като разбраха за пътешествието всички им направиха подаръци. Господин Многознайко им донесе карта на голямата гора, на която позволи да отбележат пътя си. Госпожа Едваходи им приготви много вкусни сладки корени, госпожа Търсибилкова им даде шишенце с отвара против настинка и друго против страх. Баба Добратамецана им изплете топло одеалце, за да не им е студено през нощта, а мама Мецанка направи много сладки курабийки. Господин Здравбент им донесе сладко от боровинки, което сам беше сварил и както той каза беше пазил само за специални случаи. Госпожица Строгасъм пък им поръча да опишат всичко което видят и да си хапнат сладко от кифличките, които беше опекла специално за тях. Добродушка им подари синьо знаменце, което да сложат на Нещото за бързо ходене. С малките си ръчички беше избродирала буквите „Н”, „И” и „П”. „Н” за Немеестрахотнищо, „И” за Искамвсичкодазнам и „П” за Пътешественици. Много искаше да избродира и едно „С” за Смели, но не на знаменцето нямаше достатъчно място. След като се сбогуваха с всички Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам потеглиха. Светулките обещаха да ги следват през целия път, за да им светят през нощта, а горските гълъби успокоиха госпожа Едваходи и мама Мецанка, че ще носят вести от синовете им.
 

             Щом двамата приятели стигнаха до Поляната с дивите ягоди, решиха да спрат да починат и да разгледат картата, която получиха на тръгване от господин Многознайко.
             - Предлагам, докато разглеждаме картата да похапнем малко. – Каза мечето и извади няколко курабийки и седна до един пън.
             - Ако всеки път когато спираме похапваме, храната няма да ни стигне. – Възпротиви се костенурчето, но после размисли и добави – Добре де само по една курабийка може!
             Седна до приятеля си, и след като излапа бързо курабийката, внимателно разгъна картата и я постави върху пъна.
             Картата изглеждаше така:
 
 
            - Сега да видим от къде е най добре да минем. – каза Немеестрахотнищо и посочи с пръст върху картата - Можем да минем от тук, да се отбием в къщата на господин Прекраснимустаци, да похапнем от сладките на госпожа Кадифенокожухче и след това да продължим по тази пътечка.
            - Не съм сигурен, че това е добра идея! - каза Искамвсичкодазнам. - Можем да пресечем потока тук, да минем на пряко през гората и да излезем на тази пътека, която води право към Голямата река.
            И като каза това, костенурчето внимателно начерта пътя по който смяташе, че трябва да минат. Немеестрахотнищо трябваше да си признае, че това е наистина по-разумно и затова се съгласи с приятеля си. Искамвсичкодазнам се настани отново в Нещото за бързо ходене, разгъна картата пред себе си и двамата отново потеглиха на път, а картата изглеждаше така:
 
                 Докато вървяха Искамвсичкодазнам обясняваше:
                - Там където съм сложил точки ще спираме да почиваме и да похапваме.
                - Малко ми се виждат точките – каза недоволно мечето.
                - Не са малко! – Отвърна костенурчето. - Ако искаме да стигнем до целта си трябва да вървим бързо и да не спираме често.
                Мечето си замълча, но съвсем не му се харесваше да има толкова малко спирки за похапване. Добре, че сложи в джобчето си няколко курабийки, така когато огладнееше много можеше да си похапва, за да се подкрепи.

Глава 8

Как премина празненството в чест
на Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам
и как всички в Глямата гора разбраха,
че не трябва да решаваш дали някой е лош или добър, ако дори не го познаваш

       Празненството в чест на смелите пътешественици беше най-очакваното и радостно събитие в Голямата гора. През целият ден всички много се стараха да помогнат на господин Вечносъмсърдит и госпожа Вечносъмсърдита. Когато се разбра, че залата няма да събере всички гости, господин Здравбент и татко Мечо предложиха празненството да се проведе на полянката пред хотела. Така щеше да има място за всички, а и сигурно щеше да бъде по-приятно да са на открито в топлата лятна вечер. Горските гълъби оплетоха гирлянди от цветя и бръшлян, които окачиха по тавана на залата., а светулките накацаха по тях и наоколо беше светло като ден. Масите бяха отрупани с най-различни сладкиши и плодове. Имаше в изобилие сок от горски ягоди и студен билков чай.

       Веднага щом слънцето залезе гостите започнаха да пристигат. Госпожа Вечносъмсърдита господин Вечносъмсърдит, госпожа Страхвсърцето, мама Мецанка и госпожа Хитрушкова, облечени в най-официалните се дрехи, стояха в края на полянката и любезно посрещаха всеки и го настаняваха на определеното за него място.


     Хитрушко и Всичкомога бяха пристигнали първи и с нетърпение очакваха Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам.
       - Всички вече са тук, а нашите приятели още ги няма. – Каза лисичето като се оглеждаше наоколо. – Без тях празненството не може да започне.
      - Чудя се защо татко ми го няма още. – Отвърна зайчето. – Днес по обед каза на мама, че отива да занесе спешно съобщение и още не се е върнал и на мен ми е малко странно на сърчицето, като че ли се притеснявам за него, а мама съвсем не изглежда разтревожена,.
       - Щом е весела и спокойна, значи няма нищо извънредно. – Успокои го лисичето.
       - Аз знам, аз знам ! – намеси се Лъжливко. – Има голяма изненада!
       - Всичкомога и Хитрушко обърнаха глави към него и едновременно извикаха:
       - Кажи я!
       -Не! Като ви я кажа няма да е изненада! – Поклати глава жабчето. – Обещах да мълча. Мога само да ви намекна, че такова нещо до сега не се е случвало.
        - Не можеш ли мъничко повече да ни намекнеш? – Примоли се Хитрушко.
        - Не! Обещанието си е обещание!
        - Мисля, че ако застанеш с гръб към нас, за да не ни виждаш и ей така на себе си кажеш каква е изненадата това няма да е нарушаване на обещанието. – Каза убедено Всичкомога.
        - Да и аз мисля така - подкрепи го Хитрушко. – Ти си обещал да не казваш на никого, но не си обещавал да не казваш на себе си.
        - Ами, знам ли, може и да сте прави. – Отвърна колебливо Лъжливко и после добави – Хайде бързо застанете зад мен и стойте съвсем тихичко все едно, че ви няма.
       Приятелите веднага скочиха от столчетата и застанаха зад него, а жабчето се загледа в светещите гирлянди и заговори:
       - Ех, как ми се иска да кажа какво чух, но не трябва, защото съм обещал да пазя тайна! Обаче мога поне на мен да си припомня какво точно чух. Дали това няма да е нарушение на обещанието! Дали пък не трябва да си мълча! Ами ако някой случайно ме чуе? Сега ще се обърна и ще проверя дали някой ме слуша.
       - Никой не те слуша! – Викнаха в един глас Хитрушко и Всичкомога.
       - Никой не ме слуша! – Повтори Лъжливко и продължи - Господин Бързобяга ще доведе гости изненада.
       Жабчето замълча, а зайчето и лисичето не смееха да помръднат, защото смятаха, че има още. Като минаха няколко минути и Лъжливко продължаваше да мълчи, Хитрушко го побутна и тихичко прошепна:
        - Продължавай де! Никой не те слуша!
        - Ами това беше. – Отговори Лъжливко и се обърна – Само това чух.
        В това време Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам стояха зад шипковите храсти и чакаха да се съберат всички гости, за да се появят на празненството. Господин Миризливков настояваше за това, защото така било по-тържествено. От поляната пред хотела долитаха радостните гласова на гостите, чуваше се как щурците настройват цигулките си и как госпожа Вечносъмсърдита приветства новодошлите и ги настанява на местата им. Мечето загуби търпение и предпазливо подаде глава зад храста, огледа внимателно поляната и се обърна към приятеля си:
        - Струва ми се, че вече всички са там. Чудя се защо още не са ни повикали! Дали пък не са ни забравили?
        - Може да не си видял добре? Сигурно някой още го няма и затова трябва да чакаме. – Отвърна Искамвсичкодазнам и намести очилата си.
        - Нямам вече търпение. Усещаш ли колко хубаво мирише? – Каза Немеестрахотнищо и помръдна нослето си.
        После, като помисли малко бръкна в джобчето си и извади две курабийки, и подаде едната на приятеля си.
       - Взех ги за из път, за всеки случай, хапни докато чакаме.
       - Не, благодаря ти, но стомахчето ми се е свило от вълнение и не мога нищо да хапна. – Побутна курабийката костенурчето. – Никога не е имало такова празненство в моя чест!
       - Аз пък и като се вълнувам и като не се вълнувам обичам да си хапвам по нещо. – Каза мечето и доволно се поглади по коремчето. – А за празненството си почти прав, защото не е имало такова празненство в ничия чест. Даже като се замисля никога не е имало празненство на което да са поканени всички.
      - Тъкмо Немеестрахотнищо излапа и втората курабийка, облиза трохичките от лапичката си и се появи господин Миризливков:
      - Хайде момчета! Вече може да дойдете на празненството.
      Когато приближиха до светлината музиката спря, а всички се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат. После госпожа Вечносъмсърдита ги настани в средата на голямата маса и празненството започна. Щурците свиреха най-веселите песни, които знаеха, жабите пееха, а по-голямата част от гостите танцуваха. Тези които не танцуваха разговаряха весело и похапваха. Всички изглеждаха много доволни, само Немеестрахотнищо беше малко тъжен. Искамвсичкодазнам веднага забеляза това и съчувствено го попита:
        - Какво ти е приятелю? Защо си тъжен? Виж колко е хубаво!
        - Щеше да бъде още по-хубаво, ако се бяхме сетили да поканим и господин Прекраснимустаци, и госпожа Кадифенокожухче, и госпожиците Прекрасна и Суетна. Нали и те са ни приятели!
        - Прав си, но те са приятели само на нас.
        - Е как могат да са приятели и на някой друг, след като никой друг не ги познава! Можеше да ги поканят и да се запознаят с тях. – Отговори мечето и тежко въздъхна – Срам ме е! Те бяха толкова добри с нас, а ние дори не се сетихме за тях.
        В този момент господин Вечносъмсърдит се изправи, почука по чашата си и когато настъпи тишина се покашля и бавно заговори:
        - Днес съм особено доволен, че всички се събрахме да поздравим нашите герои. Не помня от кога в нашият хотел не е било толкова весело. Дори мога да кажа, че тук никога не е било толкова весело. Искам да ви кажа, че за мен това е един двоен празник, защото в хотела ни стаите най-после са заети.
        Всички се спогледаха изненадано, защото не виждаха кой би могъл да нощува в хотела, а господин Вечносъмсърдит продължи:
        - Имам изключителното удоволствие да ви представя моите гости, дори мога да кажа моите нови приятели - господин Прекраснимустаци, неговата съпруга госпожа Кадифенокожухче, госпожиците Прекрасна и Суетна и семейство Обичамжълъди.
         Той даде знак и на полянката водени от госпожа Вечносъмсърдита се появиха гостите-изненада. Те любезно се поклониха и се настаниха на местата определени за тях, а господин Вечносъмсърдит продължи:
          - Днес обед, когато с госпожа Вечносъмсърдита решихме да поканим нашите съседи от Долината на водните плъхове, за може всички да се запознаем с тях. Помолихме за помощ господин Едваходи, който написа поканата и господин Бързобяга, който с удоволствие прие да им я занесе и да ги доведе на празненството. Благодаря на всички ви за това че ни помогнахте да направим това тържество, благодаря и на новите ни приятели, че приеха поканата ни, а най-много благодаря на Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам защото те ми помогнаха да разбера, че за да кажеш дали някой е лош или добър трябва първо да го опознаеш. И на края искам да кажа, че ако всички сте съгласни можем по-често да си устройваме такива празненства, дори и да нямаме специален повод.
           Всички заръкопляскаха, а Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам се втурнаха да поздравят господин Прекраснимустаци и другите обитатели на Долината на водните плъхове.