За мечето Немеестрахотнищо, неговите приятели
и голямата гора в голямата планина
Мечето Немеестрахотнищо живееше в Голямата гора, близо до поточето което се вливаше в Голямата река, която пък течеше през Голямото поле. Преди да се роди Немеестрахотнищо Голямата гора не била точно Голямата гора, а била само Гората в Голямата планина. Тогава да се живее в Гората било много трудно, защото ловците от Големия град до Голямата река често идвали в Голямата планина. Дядото на Немеестрахотнищо - Мечосмелия казваше, че било опасно да се играе дори на Полянката до потока, затова всички деца си стояли с мама в къщичките и само татковците излизали за да търсят храна. Така минавала година след година докато един ден животните забелязали, че в Гората вече все по-рядко идват ловци. Минала още една година и ловците въобще спрели да ходят в Гората. Един ден бобърът – господин Здравбент І, им съобщил, че неговият братовчед, който живеел в най-високата част на потока, почти под Големия връх на Голямата планина, му казал, че ловците заобикалят гората и ходят на лов много далеч, от другата страна на Голямата планина. От този ден нататък животните нямало от какво да се страхуват. Тогава Гората станала Голямата гора. Сега да се живее в нея беше много хубаво, защото всички животни бяха приятели и нищо не ги заплашваше. Имаше достатъчно място и всеки беше построил къщичката си там където най много му харесва.
Мечето Немеестрахотнищо живееше с мама Мецанка, татко Мечо, сестричката си Добродушка, дядо Мечосмелия и баба Добратамецана в хралупата на един огромен стар дъб в края на Полянката до поточето. Татко Мечо по цял ден беше на работа. Негово задължение беше да направи така, че всички пътеки в гората да бъдат безопасни и удобни, той разчистваше от тях падналите клони и камъните, подравняваше изровените от дъжда ями и вечер се връщаше много уморен у дома. Мама Мецанка и баба Добратамецана се грижеха за голямата къща и правеха най-вкусните сладки в Голямата гора, а дядо Мечосмелия разказваше интересни истории за отминали времена на внучетата си Немеестрахотнищо и Добродушка.
В клоните да дъба беше къщичката на горските аптекари - катеричката госпожа Търсибилкова, нейният мъж господин Търсибилков и дъщеричката им Колкосъмкрасива. Господин и госпожа Търсибилкови събираха лечебни растения и правеха от тях лекарства с които лекуваха всички в Голямата гора. Колкосъмкрасива по цял ден стоеше пред огледалото и решеше опашката си. Тя рядко слизаше да играе на Полянката до поточето. Немеестрахотнищо много харесваше Колкосъмкрасива и много му се искаше да намери сили и да й каже колко красиви са очите й, колко е пухкава опашката й и разни други приятни неща, но щом се приближеше до нея забравяше какво щеше да й каже и за да не изглежда глупаво дръпваше панделката от ушенцето й. Тогава катеричката врътваше сърдито опашка и се прибираше.
В другия край на Полянката до поточето, в скалите, беше къщичката на Искамвсичкодазнам - най-добрият приятел на Немеестрахотнищо, с когото мечето споделяше всичките си тайни, дори и тази за Колкосъмкрасива. Костенурчето живееше там с майка си и татко си господин госпожа Едваходи. Господин Едваходи беше много зает с писането на историята на Голямата гора, рядко излизаше от къщи и то само за да посети някой свой роднина, който помнеше неща и събития станали в Голямата гора преди мнооого години.
От другата страна на потока живееха горският лечител на дървета кълвачът доктор Здравклюн и горският полицай - язовецът господин Миризливков. Господин Здравклюн беше един много зает кълвач, защото дърветата в Голямата гора се нуждаеха от ежедневни грижи, а господин Миризливков пък обратно – почти нямаше работа, защото в Голямата гора животът беше мирен и спокоен.
Пак там, от другата страна на потока, беше и къщичката на таралежите Острободилкови. Господин Острободилков беше дърводелец и майстореше всякакви полезни неща за обитателите на Голямата гора. Едновременно с това, с помощта на госпожа Острободилкова той беше и отговорник на воденицата, където се мелеха житните и царевични зрънца и от брашното майките правеха вкусни кифлички и курабийки. Синът им – таралежчето Острободилко, беше доста палав и винаги измисляше разни бодливи шегички. Точно по тази причина мечето не обичаше много да играе с него. Баба Добратамецана твърдеше, че във всеки има по нещо добро и просто трябва да го откриеш, но колкото и да търсеше Немеестрахотнищо не откриваше нищо и игрите им свършваха винаги много бързо и винаги имаше някой убоден и разплакан.
Малко по-нагоре по течението на потока, край прохладната гора беше къщичката на заекът господин Бързобяга, неговата жена госпожа Страхвсърцето и техният син зайчето Всичкомога, което също беше приятел на Немеестрахотнищо. Господин Бързобяга беше пощальон и разнасяше съобщения и поздравления на обитателите на Голямата гора, а госпожа Страхвсърцето се грижеше за градината им в която растяха най-вкусните и полезни зеленчуци.
Пред къщичката госпожа Страхвсърцето беше засадила красиви червени лалета с които много се гордееше, не само защото бяха наистина изключително красиви, а и защото бяха единствени в Голямата гора.
Съвсем близо до домът на Всичкомога живееше лисичето Хитрушко. И то беше приятел на мечето, зайчето и костенурчето и макар че понякога се поскарваха за нещо, те винаги играеха заедно. Родителите му госпожа Хитрушкова и господин Хитрушков бяха собственици на Големият магазин в Голямата гора, който беше залепен до едната стена на къщичката им. Говореше се, че някои от стоките свраката госпожа Крадливкова и гарванът господин Бързокрил им ги доставят чак от фермата до Голямата река, но никой не беше сигурен в това. На всички прозорци на къщичката и магазина имаше здрави решетки, което беше напълно излишно, тъй като в Голямата гора много отдавна нямаше крадци и никой дори не заключваше вратата на дома си.
На брега на Горското езеро беше домът на друг приятел на Немеестрахотнищо - жабчето Лъжливко, което живееше до самата вода със семейството си и целият си многоброен род. Жабите се грижеха за чистотата на езерото, а през лятото, заедно със щурците устройваха вечерни концерти на открито. Хитрушко и родителите му винаги закъсняваха за тях и пропускаха първото изпълнение, защото спореха кой е най прекият път до Поляната край горското езеро. Лисичето настояваше да минат през Полянката до потока, за да отиде на концерта заедно с приятелите си, а госпожа Хитрушкова държеше да използват пътеката през гората, защото беше по-пряко.
Близо до Поляната с дивите ягоди беше горската лечебница, където еленът доктор Красиворог и сърната госпожа Красивоока приемаха и лекуваха болните обитатели на Голямата гора. Там живееха също учителката в Горското училище - совата госпожа Строгасъм и ученият бухал господин Многознайко.
В най-горната част на потока, почти в края на Голямата гора се намираше къщата на бобърът господин Здравбент ІІ, който беше много зает да строи язовири по течението на потока. Всички много го уважаваха защото неговата работа беше изключително важна и предпазваше от наводнение Полянката до поточето когато снеговете по върховете на Голямата планина започваха да се топят. Той доставяше също и дървен материал на дърводелеца – господин Острободилков и му помагаше във воденицата. Господин Здравбент живееше сам, но често посещаваше братовчед си, който живееше в подножието на върха на планината. Говореше се, че иска да се ожени и затова ходи толкова често там. Всички хем искаха той да се ожени и да бъде щастлив, хем се притесняваха, че тогава може би ще отиде да живее другаде и много ще им липсва, както самият той така и умението му да строи бентове по реката.
На стръмната поляна, под големия бент беше къщата на вълкът господин Вечносъмсърдит, който заедно с жена си госпожа Вечносъмсърдита държеше малък хотел. Те винаги бяха начумерени. Някои от възрастните казваха, че това е така защото синът им ги напуснал и отишъл да живее в с други вълци високо в планината. Други пък твърдяха, че лошото им настроение се дължи на това, че хотелът винаги беше празен, защото всички в Голямата гора си имаха къщички. Трети пък бяха сигурни, че никой не ги посещава точно защото винаги са сърдити.
В най-далечният край на Голямата гора, почти до голямото поле, беше Долината на водните плъхове. Никой от животните не стъпваше там. Говореше се, че водните плъхове са зли и не е добре да си имаш работа с тях.
След Долината на водните плъхове започваше Голямото поле през което течеше Голямата река. От другата страна на реката бяха Фермата до реката и Големия град.
Всичко в Голямата гора щеше да си остане по старому, ако мечето Немеестрахотнищо и костенурчето Искамвсичкодазнам не бяха направили онова пътешествие за което всички в голямата гора дълго щяха да говорят.
0 коментара:
Публикуване на коментар