Как Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам
преминаха през потока, как видяха сина
на госпожа Вечносъмсърдита и как разбраха,
че никак не е хубаво да си сърдит
на приятеля си
След около час двамата пътешественици стигнаха до Потока и костенурчето слезе за да огледа брега и да избере най-удобното място за преминаване. Тук нямаше мостче и затова трябваше да намерят брод по който да преминат от другата страна. Докато Искамвсичкодазнам внимателно избираше място, Немеестрахотнищо излапа две курабийки и се почувства по-добре.
- Ето, открих удобно място! – Радостно извика костенурчето. – Тук ще може да преминем без да се измокрим. Хайде приятелю, идвай насам!
Мечето последва приятеля си. На мястото което Искамвсичкодазнам беше избрал, потокът беше съвсем плитък и можеше лесно да се премине на отсрещния бряг. Двамата хванаха дръжката на Нещото за бързо ходене и внимателно тръгнаха по камъните. Не щеш ли малко преди да достигнат до брега от гората се чу шум, Немеестрахотнищо се стресна, подхлъзна се и цамбурна във водата. Искамвсичкодазнам така започна да се смее, че и той загуби равновесие и също цопна във водата. Макар, че беше лято, тук под сенките на вековните дървета водата на потока беше доста студена и двамата побързаха да се измъкнат от нея. Като тракаха със зъби и трепереха, съблякоха дрешките си и ги метнаха на един огрян от слънцето храст да изсъхнат, а те се завиха с одеалцето от баба Добратамецана и зачакаха.
- Дали пък да не похапнем докато чакаме! – Предложи мечето. – И без това малко по нататък сме предвидили точка.
- Не! – Категорично отказа костенурчето. – Щом имаме план с който и двамата сме се съгласили, ще го спазваме.
- Аз бях само почти съгласен. – Колебливо възрази мечето.
В този момент те отново чуха шум от тежки стъпки и тъй като не знаеха кой би могъл да идва към малката полянка, побързаха да се скрият в близките храсти, като не забравиха да вземат дрешките си и Нещото за бързо ходене. Едва успяха да се скрият и до потока се появиха двама непознати, които носеха голяма торба. Единият се огледа предпазливо и каза:
- От тук ще тръгнем нагоре по течението. Ще изчакаме да се мръкне и ще отидем в хотела на баща ми. Ще преспим там, а утре още по тъмно ще потеглим към планината.
- Все си мисля, че е по-добре да не се отбиваме никъде, а направо да продължим към нашата пещера. Там сигурно вече отдавна ни чакат. – Отговори му другият и намести торбата на гърба си.
- Не мога да издържа на такъв дълъг път. Кракът ме боли много. Майка ми ще ме превърже, ще починем малко и утре ще тръгнем. Никой даже няма да разбере, че сме били там.
- Тогава предлагам да запалим огън и да починем малко тук. Гората е гъста и никой няма да ни види. А и това ужасно ми тежи. – Предложи другият и смъкна торбата от гърба си.
- Не, тук не е удобно да спираме. Твърде близо е до поляната с дивите ягоди, а там винаги играят разни хлапета. Нищо чудно някое да дотича до потока и да ни види.
Като каза това синът на госпожа Вечносъмсърдита тръгна нагоре по течението а другият метна торбата на гръб и го последва.
Искамвсичкодазнам и Немеестрахотнищо излязоха от храстите чак когато гласовете на двамата непознати вече не се чуваха. Трепереха от и студ и от страх.
- Ти чувал ли си, че господин Вечносъмсърдит има син? – попита мечето.
- Да, ама бях забравил за това. Мама и татко говореха, че откакто той напуснал дома си и тръгнал по лош път родителите му се били съсипали и затова били все начумерени. От много години той живее в Голямата планина.
- Олеле, ами сега като вървим по пътя от където дойде той, значи, че и ние ще сме тръгнали по лош път! – Уплашено каза мечето.
- Голям си глупчо понякога! Да вървиш по лош път значи на вършиш лоши неща! – Засмя се костенурчето и добави – Дрешките са малко влажни, но давай да се обличаме и да се махаме от тук! Това място никак не ми се харесва вече.
Приятелите се облякоха и продължиха през гората, като бързаха по-скоро да достигнат до пътеката, която щеше да ги заведе право до Голямото поле. Немеестрахотнищо беше толкова уплашен от непредвидената среща с непознатите, че даже забрави за планираната точка за похапване и за курабийките в джобчето си. Той бързаше колкото може, като се провираше през гъстите храсти и дърпаше Нещото за бързо ходене след себе си. Не обръщаше внимание нито на камъните, нито на дупките и костенурчето трябваше да се държи много здраво за да не изпадне. Най-после достигнаха до пътеката и двамата с облекчение установиха, че тя плавно слиза надолу по склона. Искамвсичкодазнам се огледа наоколо и каза:
- Струва ми се, че тук е подходящо да поспрем и да починем. А можем и да си облечем сухи дрешки, защото с мокрите е много студено.
- А от къде ще ги вземем? – Попита мечето тракайки със зъби.
- Ами от резервните, които майките ни дадоха за екстрени ситуации!
- Вярно бе! – Плесна се по челцето мечето. - Как не се сетихме още до потока!
- Аз се сетих, обаче не знаех дали това е екстрена ситуация. Сега ми е толкова студено, че вече съм сигурен, че именно това е екстрена ситуация. – Отговори костенурчето и извади дрешките от торбата.
След като се преоблякоха те постлаха одеалцето върху мекия мъх под един клонест бук и се настаниха отгоре да починат и да похапнат. Когато се почувстваха по-добре с пълни коремчета и далеч от страшните непознати, те натовариха всичко в Нещото за бързо ходене, настаниха се най-отгоре и се спуснаха надолу по пътечката. Наклонът не беше много голям и те не се движеха бързо, но това им харесваше защото можеха да оглеждат всичко наоколо, а и Немеестрахотнищо щеше да запази силите си и да върви по-бързо когато наклонът свърши. Постепенно Нещото за бързо ходене забави ход и спря точно на разклона, където пътечката се разделяше на две. Едната водеше към долината на водните плъхове, а другата към Голямото поле. Немеестрахотнищо слезе и като се почеса по ушенцето, предложи:
- Дали все пък да не се отбием от пътя и да посетим любезните мишоци? След тази уплаха ще ми дойдат добре малко сладки с ягодов сироп, а и те много ще се радват да ни видят.
- Ти май само за сладки мислиш! – Отвърна Искамвсичкодазнам и ядосано продължи - Остава още съвсем малко път, а и слънцето скоро ще залезе. Мисля, че ще е по-добре да отидем до края на гората и там да разположим лагера си. Добре е да пренощуваме колкото се може по близо до Голямото поле, а утре рано да продължим напред.
- Защо винаги трябва да правим каквото ти кажеш? - Не отстъпваше мечето. - Нали светулките обещаха да ни светят, ще продължим след като починем и похапнем. Винаги настояваш на своето. Винаги все ти си най-прав и най-умен. Това никак не е приятелско.
- Може ти да смяташ, че така, но не е така. Много е даже приятелско, когото искаш да предпазиш някой от нещо. Пък и да ти кажа честно - никак не ми се иска да вървя по тъмно през гората. След тази ужасна среща предпочитам да не разчитам на светулките. Мисля, че е по-важно да стигнем там за където сме тръгнали отколкото да ядем сладки, пък дори това да са сладките на госпожа Кадифенокожухче. – Отговори костенурчето, без да скрива колко е сърдит и тръгна по пътечката, която водеше към Голямото поле.
Немеестрахотнищо неохотно го последва, влачейки след себе си Нещото за бързо ходене. Вървяха мълчаливо и всеки беше мъничко сърдит на приятеля си, че не се е съгласил с него. Немеестрахотнищо поразмисли и реши, че костенурчето имаше до някъде право да настоява да следват плана си, пък и никак не му харесваше да е сърдит на някого, дори и съвсем малко, затова настигна Искамвсичкодазнам и предложи:
- Хайде, качи се отново в Нещото за бързо ходене и разгледай картата. Нека да видим дали сме приближили до края на гората.
Костенурчето продължи да върви и не отговори.
- Стига си се сърдил! Никак не обичам да ми се сърдят. Е поспорихме малко, видях, че ти си прав и постъпваме както ти искаш! Не е нужно да си сърдит! – Упорстваше мечето и следваше костенурчето.
Най-после като повървяха така още малко, Искамвсичкодазнам спря и след като намести очилата си каза:
- Да си кажа правичката и на мен не ми харесва да съм ти сърдит и ти да си ми сърдит. Аз не обичам на никого да съм сърдит, ама не обичам и на мен да са ми сърдити. Хайде да си стиснем ръцете и да забравим за това преди малко.
- Предпочитам да се прегърнем. Както казва моята малка сестричка – по-добре е да те прегърнат отколкото да ти стискат ръката. Нека възрастните да си стискат ръцете!
Двамата приятели се прегърнаха сърдечно после Искамвсичкодазнам седна в Нещото за бързо ходене и продължиха напред вече много по-весели и доволни.
0 коментара:
Публикуване на коментар