Как премина празненството в чест
на Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам
и как всички в Глямата гора разбраха,
че не трябва да решаваш дали някой е лош или добър, ако дори не го познаваш
Празненството в чест на смелите пътешественици беше най-очакваното и радостно събитие в Голямата гора. През целият ден всички много се стараха да помогнат на господин Вечносъмсърдит и госпожа Вечносъмсърдита. Когато се разбра, че залата няма да събере всички гости, господин Здравбент и татко Мечо предложиха празненството да се проведе на полянката пред хотела. Така щеше да има място за всички, а и сигурно щеше да бъде по-приятно да са на открито в топлата лятна вечер. Горските гълъби оплетоха гирлянди от цветя и бръшлян, които окачиха по тавана на залата., а светулките накацаха по тях и наоколо беше светло като ден. Масите бяха отрупани с най-различни сладкиши и плодове. Имаше в изобилие сок от горски ягоди и студен билков чай.
Веднага щом слънцето залезе гостите започнаха да пристигат. Госпожа Вечносъмсърдита господин Вечносъмсърдит, госпожа Страхвсърцето, мама Мецанка и госпожа Хитрушкова, облечени в най-официалните се дрехи, стояха в края на полянката и любезно посрещаха всеки и го настаняваха на определеното за него място.
Хитрушко и Всичкомога бяха пристигнали първи и с нетърпение очакваха Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам.
- Всички вече са тук, а нашите приятели още ги няма. – Каза лисичето като се оглеждаше наоколо. – Без тях празненството не може да започне.
- Чудя се защо татко ми го няма още. – Отвърна зайчето. – Днес по обед каза на мама, че отива да занесе спешно съобщение и още не се е върнал и на мен ми е малко странно на сърчицето, като че ли се притеснявам за него, а мама съвсем не изглежда разтревожена,.
- Щом е весела и спокойна, значи няма нищо извънредно. – Успокои го лисичето.
- Аз знам, аз знам ! – намеси се Лъжливко. – Има голяма изненада!
- Всичкомога и Хитрушко обърнаха глави към него и едновременно извикаха:
- Кажи я!
-Не! Като ви я кажа няма да е изненада! – Поклати глава жабчето. – Обещах да мълча. Мога само да ви намекна, че такова нещо до сега не се е случвало.
- Не можеш ли мъничко повече да ни намекнеш? – Примоли се Хитрушко.
- Не! Обещанието си е обещание!
- Мисля, че ако застанеш с гръб към нас, за да не ни виждаш и ей така на себе си кажеш каква е изненадата това няма да е нарушаване на обещанието. – Каза убедено Всичкомога.
- Да и аз мисля така - подкрепи го Хитрушко. – Ти си обещал да не казваш на никого, но не си обещавал да не казваш на себе си.
- Ами, знам ли, може и да сте прави. – Отвърна колебливо Лъжливко и после добави – Хайде бързо застанете зад мен и стойте съвсем тихичко все едно, че ви няма.
Приятелите веднага скочиха от столчетата и застанаха зад него, а жабчето се загледа в светещите гирлянди и заговори:
- Ех, как ми се иска да кажа какво чух, но не трябва, защото съм обещал да пазя тайна! Обаче мога поне на мен да си припомня какво точно чух. Дали това няма да е нарушение на обещанието! Дали пък не трябва да си мълча! Ами ако някой случайно ме чуе? Сега ще се обърна и ще проверя дали някой ме слуша.
- Никой не те слуша! – Викнаха в един глас Хитрушко и Всичкомога.
- Никой не ме слуша! – Повтори Лъжливко и продължи - Господин Бързобяга ще доведе гости изненада.
Жабчето замълча, а зайчето и лисичето не смееха да помръднат, защото смятаха, че има още. Като минаха няколко минути и Лъжливко продължаваше да мълчи, Хитрушко го побутна и тихичко прошепна:
- Продължавай де! Никой не те слуша!
- Ами това беше. – Отговори Лъжливко и се обърна – Само това чух.
В това време Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам стояха зад шипковите храсти и чакаха да се съберат всички гости, за да се появят на празненството. Господин Миризливков настояваше за това, защото така било по-тържествено. От поляната пред хотела долитаха радостните гласова на гостите, чуваше се как щурците настройват цигулките си и как госпожа Вечносъмсърдита приветства новодошлите и ги настанява на местата им. Мечето загуби търпение и предпазливо подаде глава зад храста, огледа внимателно поляната и се обърна към приятеля си:
- Струва ми се, че вече всички са там. Чудя се защо още не са ни повикали! Дали пък не са ни забравили?
- Може да не си видял добре? Сигурно някой още го няма и затова трябва да чакаме. – Отвърна Искамвсичкодазнам и намести очилата си.
- Нямам вече търпение. Усещаш ли колко хубаво мирише? – Каза Немеестрахотнищо и помръдна нослето си.
После, като помисли малко бръкна в джобчето си и извади две курабийки, и подаде едната на приятеля си.
- Взех ги за из път, за всеки случай, хапни докато чакаме.
- Не, благодаря ти, но стомахчето ми се е свило от вълнение и не мога нищо да хапна. – Побутна курабийката костенурчето. – Никога не е имало такова празненство в моя чест!
- Аз пък и като се вълнувам и като не се вълнувам обичам да си хапвам по нещо. – Каза мечето и доволно се поглади по коремчето. – А за празненството си почти прав, защото не е имало такова празненство в ничия чест. Даже като се замисля никога не е имало празненство на което да са поканени всички.
- Тъкмо Немеестрахотнищо излапа и втората курабийка, облиза трохичките от лапичката си и се появи господин Миризливков:
- Хайде момчета! Вече може да дойдете на празненството.
Когато приближиха до светлината музиката спря, а всички се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат. После госпожа Вечносъмсърдита ги настани в средата на голямата маса и празненството започна. Щурците свиреха най-веселите песни, които знаеха, жабите пееха, а по-голямата част от гостите танцуваха. Тези които не танцуваха разговаряха весело и похапваха. Всички изглеждаха много доволни, само Немеестрахотнищо беше малко тъжен. Искамвсичкодазнам веднага забеляза това и съчувствено го попита:
- Какво ти е приятелю? Защо си тъжен? Виж колко е хубаво!
- Щеше да бъде още по-хубаво, ако се бяхме сетили да поканим и господин Прекраснимустаци, и госпожа Кадифенокожухче, и госпожиците Прекрасна и Суетна. Нали и те са ни приятели!
- Прав си, но те са приятели само на нас.
- Е как могат да са приятели и на някой друг, след като никой друг не ги познава! Можеше да ги поканят и да се запознаят с тях. – Отговори мечето и тежко въздъхна – Срам ме е! Те бяха толкова добри с нас, а ние дори не се сетихме за тях.
В този момент господин Вечносъмсърдит се изправи, почука по чашата си и когато настъпи тишина се покашля и бавно заговори:
- Днес съм особено доволен, че всички се събрахме да поздравим нашите герои. Не помня от кога в нашият хотел не е било толкова весело. Дори мога да кажа, че тук никога не е било толкова весело. Искам да ви кажа, че за мен това е един двоен празник, защото в хотела ни стаите най-после са заети.
Всички се спогледаха изненадано, защото не виждаха кой би могъл да нощува в хотела, а господин Вечносъмсърдит продължи:
- Имам изключителното удоволствие да ви представя моите гости, дори мога да кажа моите нови приятели - господин Прекраснимустаци, неговата съпруга госпожа Кадифенокожухче, госпожиците Прекрасна и Суетна и семейство Обичамжълъди.
Той даде знак и на полянката водени от госпожа Вечносъмсърдита се появиха гостите-изненада. Те любезно се поклониха и се настаниха на местата определени за тях, а господин Вечносъмсърдит продължи:
- Днес обед, когато с госпожа Вечносъмсърдита решихме да поканим нашите съседи от Долината на водните плъхове, за може всички да се запознаем с тях. Помолихме за помощ господин Едваходи, който написа поканата и господин Бързобяга, който с удоволствие прие да им я занесе и да ги доведе на празненството. Благодаря на всички ви за това че ни помогнахте да направим това тържество, благодаря и на новите ни приятели, че приеха поканата ни, а най-много благодаря на Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам защото те ми помогнаха да разбера, че за да кажеш дали някой е лош или добър трябва първо да го опознаеш. И на края искам да кажа, че ако всички сте съгласни можем по-често да си устройваме такива празненства, дори и да нямаме специален повод.
Всички заръкопляскаха, а Немеестрахотнищо и Искамвсичкодазнам се втурнаха да поздравят господин Прекраснимустаци и другите обитатели на Долината на водните плъхове.
0 коментара:
Публикуване на коментар