Как Немеестрахотнищо, Искамвсичкодазнам
и Храбросърце проследиха похитителите
Приятелите потеглиха обратно през гората, но колкото повече напредваха, толкова по-трудно им беше да теглят количката със всички неща и костенурчето в нея. Скоро щяха да стигнат до стръмната пътека, затова Храбросърце предложи да се разделят. Според неговият план той и Немеестрахотнищо трябваше да тръгнат по следите на похитителите и да се опитат да разберат дали са отишли в хотела или са спрели да нощуват някъде другаде. Искамвсичкодазнам трябваше да остане на разклона, да направи базовия лагер и да стои на пост. Ако те се забавят твърде много, да отиде и да повика възрастните от Долината на водните плъхове.
На костенурчето не му беше много приятно да остане само в тъмнината, но се надяваше че светулките ще дойдат скоро, а и все пак мисията беше много важна и нямаше място за разни страхове от тъмното и други подобни, не чак толкова важни неща, затова се съгласи и се зае да подготвя лагера, а другите двама детективи продължиха по пътеката и скоро изчезнаха в мрака. За да не го е страх Искамвсичкодазнам започна да си тананика:
„Аз съм много храбър, аз съм много смел!
Аз съм тъй безстрашен и не съм уплашен!”
Докато си тананикаше събираше клони и скоро успя да направи малка колибка в която пренесе всички важни неща от количката и след това самият той се скри в нея. Така се чувстваше далеч по-сигурен, защото можеше да вижда всичко което става на пътеката, а от там никой не можеше да го види. Помисли си, че не е чак толкова зле да стоиш на пост скрит в такава сигурна колибка и неусетно заспа.
В това време другите двама детективи вървяха смело нагоре по пътечката и скоро стигнаха до мястото където трябваше да навлязат в гората.
- Да ти кажа аз май малко се страхувам. – Призна си мечето.
- Абе, като ще си признаваме и мен малко, ама съвсем малко ме е страх. Доста е тъмничко. – Отвърна кученцето.
- Дали пък да не почакаме до утре? – Плахо предложи Немеестрахотнищо.
- Бих се съгласил с удоволствие, но до утре похитителите могат да изчезнат. Все пак нали сме тръгнали да спасяваме Обичамдасипохапвам! – Каза Храбросърце и смело навлезе в гората.
Немеестрахотнищо го последва със свито сърчице. В този момент се появиха няколко светулки и услужливо насочиха фенерчетата си към двамата смели детективи. Така беше много по-добре. Мечето и Кученцето не усетиха кога стигнаха до потока. Тук спряха да починат и Храбросърце тихичко попита:
- Сигурен ли си, че това е мястото?
- Да, ето точно тук се скрихме с Искамвсичкодазнам. Виж как са смачкани тревичките. – Отвърна мечето и като посочи с лапичка към потока добави – Трябва да вървим близо до водата, защото тук е по-светло и да бъдем много тихи. Нищо чудно да са спрели някъде на около. Сина на госпожа Вечносъмсърдита се оплакваше, че кракът го боли много, а другият че чувала е много тежък. Не ми се вярва да са стигнали далеч.
- Не се и съмнявам, че чувала е тежал. Обичамдасипохапвам е доста дебеличък. – Тихичко се засмя Храбросърце и стана. – Ако си си починал вече, предлагам да не губим време.
Мечето се надигна и го последва. Вървяха леко приведени, съвсем близо до водата, като много внимаваха да не вдигат никакъв шум, защото в нощната тишина всичко се чуваше много ясно.
Храбросърце изведнъж спря и прошепна:
- Щяхме да забравим най-важното! Да си направим маскировка.
- Какво да си направим? – Също шепнешком попита мечето.
- Ами маскировка. Виж ще сложим тези дъбови клонки на главите си и ще заприличаме на обикновени храстчета. Така когато надзъртаме зад някой истински храст, няма да могат да ни видят. – Обясни кученцето и постави едно клонче на главата си.
Немеестрахотнищо се разсмя и притисна устата си с лапички. Наистина Храбросърце беше много смешен с клончето на главата, а и въобще не приличаше на храстче. Беше си просто едно кученце с дъбово клонче на главата. Но за да не го обиди и той си сложи едно клонче на главата и двамата продължиха напред. Почти бяха преполовили пътя, когато Храбросърце спря, посочи храстите в ляво от тях и прошепна:
- Виж колко са смачкани тези клонки. Като че ли похитителите са минали от тук. Дали и ние да не направим същото?
Немеестрахотнищо само кимна с глава и двамата внимателно се провряха през храсталака. Навлязоха отново в гората и запристъпваха съвсем бавно, защото похитителите можеше да са наблизо.
След около час, когато гората изглеждаше много гъста, лунните лъчи не проникваха през клоните, а светулките едва успяваха да им осветяват пътя те съзряха, че недалеч, между стволовете като че ли проблясва огън. Тогава запълзяха съвсем тихичко, като не докосваха дори сухите тревички. Приближиха колкото можаха, провряха главичките си под един храст и видяха една съвсем малка полянка на която двамата похитители бяха спрели да починат. Помежду им гореше огън, а в другия край, далеч от огъня спеше Обичамдасипохапвам.
Бяха завързали едното му краче за близкото дръвче, пред него се виждаше пълна купичка с ягоди от които той не беше хапнал. Храбросърце се разтревожи много. Беше истинско чудо Обичамдасипохапвам да си остави храната. Двамата детективи лежаха без да помръдват и се напрягаха да чуят за какво си говорят похитителите. В началото нищо не можеха да доловят, но по едно време единият се ядоса и повиши глас:
- Казах ти, че е глупаво да ходим в хотела. Видя, че родителите ти дори не те пуснаха да влезеш.
- Е, но ни дадоха достатъчно храна. Можем да пренощуваме и тук. – отговори му също ядосано сина на госпожа Вечносъмсърдита. – От къде можех да зная, че са се променили толкова. Когато ги изоставих и дойдох при вас в пещерата те си бяха най-нормални вълци. Не съм и допускал, че изведнъж ще станат толкова добри.
- Добре, че не разбраха какво носим в торбата.
- Да и аз съм доволен. Те не ни пуснаха да преспим в хотела защото мислеха, че сме откраднали нещо. Ако бяха видели този ревльо сигурно цялата гора щяха да вдигнат на крак и тогава сбогом на откупа. Нищо нямаше да получим.
- Аз и сега се съмнявам, че ще ни дадат нещо. Казах ти да не си толкова лаком и да поискаш по-малко, ама ти…
- Не ме учи! Знам какво правя! – Тросна се сина на госпожа Вечносъмсърдита.
- Знаеш, ама този път май сбърка. – Не отстъпваше другият. – Видя ли как всички тръгнаха по петите ни, за да освободят този шишко.
- Тръгнаха, но в грешна посока. Никой не очакваше да тръгнем насам. Всички ще ни търсят в Долината на водните плъхове. Когато разберат, че не сме там ние вече ще сме на сигурно място в пещерата.
В този момент Обичамдасипохапвам проплака на сън и няколко едри сълзички се търкулнаха по бузките му. Храбросърце даде знак на Немеестрахотнищо и те тихичко запълзяха назад, за да могат на спокойствие да обсъдят положението.
0 коментара:
Публикуване на коментар